Лора Себастьян - Повелителката на дима

Крес завърта очи.

— Нямаше да го направя, ако те просто ми бяха казали онова, което исках да зная.

Отпушвайки отровата, тя налива няколко капки в чашата.

— Това трябва да е достатъчно — казва тя, макар да ми се струва, че говори по-скоро на себе си. След това налива виното, пълни бокала наполовина и разклаща напитката. Вдига бокала нагоре и тръгва към мен, а аз се мъча да си наложа да не се поддам на заплахата й.

Сьорен застава пред мен.

— Какво си мислиш, че правиш? — пита той, уплашен.

Крес само му се усмихва.

— Обещавам, че няма да го излея в гърлото й. Само й го предлагам — тя сама ще го изпие, до последната капка.

— И защо да го правя? — питам с разтреперен глас.

— Защото ако го направиш, аз ще заповядам на моите армии да се оттеглят. Можеш да задържиш мината, можеш да задържиш робите, които освободи — всъщност няма да можеш, защото ще си мъртва, но твоят народ ще живее.

— Ние сме още живи — казва Сьорен. — Битката не е приключила.

— Още не — отвръща Крес, а очите й за кратко се стрелват към него — но скоро ще е. Няма значение, че имате повече мъже. Те не са обучени и са слаби. Те не притежават скъпоценните камъни на Духа. Дори да успеете някак да спечелите тази битка, вашата армия ще бъде покосена и ще ви останат само толкова хора, колкото да задържите мината, докато докарам още войски. Ще се върнем след седмица и ще размажем каквото е останало от армията ви като хлебарки под обувките ни — тя спира и ми се усмихва. Зъбите й, за разлика от онези в кошмарите ми, не са вампирски, но изражението й е точно толкова диво. — Обикновена замяна, Тора. Или твоята смърт, или смъртта на хората ти.

Вторачила съм се в нея, съвсем парализирана. Сякаш е някаква перверзна шега, но няма нищо смешно в нея. Тя е напълно сериозна. Тя ми предлага смърт и нарича това милосърдие, и всъщност не е далеч от истината. Ако императорът не се беше появил с подкрепление, ние щяхме да запазим достатъчно хора от армията ни и да тръгнем към друга мина, за да поведем още една битка там. Но Крес е права — дори да спечелим тази схватка, броят на убитите ще бъде твърде голям. Това би била първият ни и последен отпор.

Но ако изпия отровата, няма да остане надежда. Не съм толкова глупава да повярвам, че Крес ще допусне армията ми да запази Огнената мина много дълго, но ще е достатъчно да се изработи нов план, да се намери друг начин за борба. Вярвам, че дори да ме няма, Артемизия, Херон, Ерик и Блейз ще продължат битката. Те не се нуждаят от мен — самата Артемизия беше казала това някога в астрейския дворец. Дори да падна, бунтът ще продължи.

Налага ми се да повярвам в това.

Не отмествам поглед от очите на Крес и заобикалям Сьорен и поемам бокала от нея. За миг пръстите ни се докосват. Очаквам нейните да са горещи, но те са като моите.

— Тео, не — умолява ме Сьорен — има и други начини.

— Не — отвръщам аз, без да отмествам очи от Крес. — Няма.

Може да не ме убие, помислям си, трескаво отчаяна мисъл. В крайна сметка, отровата не уби Крес. Кръвта на Хаза гори във вените ми, вече съм видяла доказателство за това. Но изглежда още по-вероятно, че какъвто и огън вече да имам, той ще стане още по-мощен заради Енкатриото, и както каза Мина, моето гърне ще се препълни.

Трябва да имам доверие в моите богове, трябва да повярвам, че те няма да позволят това да се случи, че ще ме защитят. Но те не предпазиха Блейз. Не запазиха моята майка или Ампелио, или Елпис, и Астрея не съхраниха. Как да се накарам да повярвам, че ще ме защитят сега.

Вдигам бокала към устните си, но се спирам, преди да отпия.

— Крес — казвам й. Само една дума. Само нейното име.

Нещо трепва в изражението й и за кратък, мимолетен миг мисля, че докосвам някаква част от нея, която смятах за загубена. Тя ми се усмихва по същия начин, както преди, когато бяхме две глупави момичета, които си разменяха клюки. Но тази усмивка става хищна.

— Пий — казва тя.

Хващам ръката на Сьорен, защото не искам да умра сама, после надигам бокала и пия.

Първата глътка е гореща, но поносима. Следващите изгарят. Пия толкова бързо, че капки от виното се стичат от ъгълчетата на устата ми и опърлят кожата ми там, но не спирам. Пия, докато бокалът пресъхва.

Горенето започва в гърлото ми, болката е толкова остра, че ме събаря на колене и пропъжда всички други мисли от главата ми. Не ме интересува къде съм вече или чия ръка държа, или каквото и да е друго, освен моето собствено тяло.

Болката се разпространява, носи се неистово в мен, докато започвам да се треса, а земята под мен е като лед. Обгръщат ме ръце, държат ме здраво, но твърде бързо ръцете изчезват и единствената утеха, която ми е останала, е изтръгната.