Лора Себастьян - Повелителката на дима

Спирам за малко, когато очите на Кресцентия намират моите, но ръката на Сьорен върху гърба ми нежно ме побутва да продължа, да не им позволявам да видят, че се колебая.

Сядам предпазливо върху стола срещу тях, а Сьорен заема мястото до мен.

Между всички нас настава дълга тишина. Онзи, който проговори пръв, изглежда, пръв ще загуби нещо. Накрая Сьорен се прокашля и се обръща към императора.

— Чувам, че приемате поздравления, татко, по повод вашата сватба — казва той с мрачна усмивка, преди да удостои с вниманието си Кресцентия. — А вие, лейди Кресцентия, приемете моите най-дълбоки съболезнования.

Лицето на императора почервенява, но не той, а Крес отговаря първа, загрубелият й глас разцепва въздуха като назъбен нож.

— Императрица Кресцентия — казва тя хладно. — Да предполагам ли, че подобни поздравления са на ред и за вас двамата?

Сьорен може да е бил първият, който заговори, но Кресцентия първа ще загуби, защото в този момент проличава нейната слабост. Дори и насред битка с хиляди жертви, тя си е онова изоставено момиче, ядосано, че е загубило момчето, за което е искало да се омъжи.

Мога да използвам това.

— Все още не — отвръщам й със захаросана усмивка. — Когато се оженим, това ще бъде в астрейския дворец, след като си го върнем.

Крес стиска челюсти, но аз отвръщам поглед от нея и го насочвам към императора, потъпквайки страха и гаденето, които предизвиква у мен присъствието му.

— Вярвам, че сме тук да обсъдим условията на вашето отстъпление — внимавам да държа гласа си спокоен и силен. Няма да позволя да ме уплаши.

Той се изсмива.

— Моето отстъпление — повтаря като ехо той, клатейки глава.

— Вие направихте предложение за преговори. Предположих, че трябва да обсъдим условията. В крайна сметка, ви превъзхождаме по численост.

— Битките не се печелят единствено с численост, ти със сигурност го знаеш, Сьорен — обръща се той само към сина си, независимо от факта, че аз съм тази, която говори.

— Изненадан съм, че ти го знаеш — отвръща невъзмутимо Сьорен. — От десетилетия не си влизал в битка, татко. Доста неща са се променили за това време.

Императорът се усмихва напрегнато.

— Готов съм да оставя армиите ви да напуснат мирно Астрея — казва той и се обляга на стола си, като ни оглежда изпитателно. — Всичко, което искам в замяна, сте вие двамата. Изглежда повече от честна сделка — два живота срещу хиляди повече, които ще погинат, ако откажете.

Той се опитва да засегне честта ни, умен ход, който предвиждах, защото го познавам достатъчно добре.

— Не — отвръщам решително. — Ние ще позволим на вас и вашите армии да се оттеглят мирно, ако заедно с целия си народ напуснете Астрея сега.

Това е толкова блъф, колкото и неговото предложение — императорът никога не би оставил войските ми живи, дори и наистина да се предам, а аз няма да приема капитулация, която не включва смъртта на императора. И двамата знаем това, но въпреки това се преструваме.

Императорът се засмива.

— Тогава сме в безизходица — казва той и поглежда към Кресцентия. — Виждаш ли, скъпа? Казах ти, че срещата с тях няма да доведе до нищо.

Крес е помолила за тази среща?

Поглеждам към Сьорен, но и той изглежда също толкова смаян. Какво би постигнала Крес от срещата с нас? Възможно е да е от чисто любопитство, но познавайки добре Крес, не мога да си представя, че това е причината. Нейният баща не я е възпитал като човек, позволяващ да бъде воден от такова незначително нещо като любопитството. Не, тук има някакъв друг замисъл, но имам чувството, че гледам през замъглен прозорец и ми е невъзможно да видя друго, освен неясни форми.

Гръбнакът ми се сковава, когато Крес се изправя на крака.

— Предполагам, че съм искала да ги видя за последен път — казва Крес със скръбна въздишка и пристъпя към нас.

Сьорен също се напряга до мен, сякаш очаква нападение. Тя вижда това и се усмихва като котка, която обикаля мишка.

— Страхуваш ли се от мен, принц Сьорен? — Тя накланя замислено глава на една страна. — Сега съм едно ужасно създание, благодарение на нея — тя кимва към мен. — Аз й предложих приятелство, а в замяна тя ме отрови. Разказа ли ти за това? — пита го тя.

— Ти ми предложи нашийник — отвръщам й аз, борейки се да запазя гласа си спокоен. — Не съм била твоя приятелка, Крес. Бях твой домашен любимец.

Тя върти очи от досада.

— Колко мелодраматично — укорително възкликва тя, обикаляйки стаята с провлачени стъпки, прокарвайки пръсти по бюрото, по което оставя пътека от прогорено дърво, там, където го е докоснала. Чувствам как пулсът ми се ускорява и ми е трудно да потисна порива си да избягам от стаята. Когато вижда моята реакция, тя се усмихва, доволна от себе си.