Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Защо ще измине целия този път? — питам аз.

Сьорен се замисля.

— Защото си го поставила в неловко положение с твоето бягство — отвръща той. — Защото иска да види как ще бъдеш унищожена.

Стомахът ми се изпълва с жлъч.

— Е, това няма да се случи. Жалко, че не си по-умел стрелец с лъка, Сьорен. Можехме да приключим това тук и сега.

Сьорен поклаща глава.

— Дори да можех да отправя този изстрел, знам, че баща ми не е глупав. Сигурен съм, че се е бронирал от главата до петите. А и не бива да им показваме къде сме — отвръща той и отстъпва в сянката на планината, като дръпва и мен назад. — Веднага ще изпрати хора за нас.

Кимвам, а сърцето ми ще изскочи от гърдите.

— Сьорен, можеш ли да ми обещаеш нещо?

Той кимва смутено.

— Какво?

Преглъщам.

— Ако дойдат за нас, ако стане ясно, че ще ни хванат… Искам да ме убиеш.

Той отваря широко очи.

— Тео, не.

— Няма да съм негова затворница отново, Сьорен. Или ще го направиш, или ще се хвърля от тези скали, въпреки че сигурно ще е далеч по-болезнено, отколкото ако ти го направиш. Затова те моля.

Сьорен не откъсва очи от моите дълго преди да кимне с глава.

— Ако се стигне дотам — казва той, но не съм сигурна, че му вярвам.

Сьорен и аз се сгушваме заедно, притиснати към планината с часове, докато бойното поле не утихва.

— Свърши ли се? — питам.

Сьорен изглежда объркан.

— Не мога да си представя, че е така — отвръща той. — Почакай.

Той пропълзява по корем до ръба на скалите, взирайки се в бойното поле долу, преди да погледне към мен.

— Развяват флаг, битката е спряла — казва ми той със свъсени вежди.

— Нима отстъпват? — изненадвам се аз. Дори и в най-дръзките си мечти не съм си въобразявала толкова лесна победа.

— Флагът е жълт — поклаща глава Сьорен — което означава, че ще преговарят условията за примирие. Императорът иска да разговаря с главнокомандващия нашата армия. Той иска да разговаря с теб.

Сьорен ще дойде с мен на срещата ми с императора, макар никой от нас да не го обсъжда гласно. Просто се подразбира. Сьорен казва, че срещата ще се състои на закрито — най-вероятно в казарменото отделение на коменданта на мината, като от всяка страна ще има по един човек за охрана, който ще остане отвън. По време на срещата няма да има кръвопролитие и от двете преговарящи страни.

Зная какво да очаквам, но не мога да се отърся от страха, просмукал се чак в костите ми, да бъда отново в една и съща стая с императора — да понеса неговото присъствие, да чувам гласа му, да усещам погледа му.

Не зная дали мога да го направя.

Трябва да го направя.

Артемизия ще бъде нашата охрана. Възможно е каловаксийската охрана да я подцени… Надявам се, че да стане така.

— Имаш ли кама? — пита ме Сьорен с нисък глас. Вървим заедно през потъналото в кръв бойно поле, заобиколени от група охранители, в случай че каловаксийците ни атакуват по пътя. Войниците са се разделили от двете ни страни. Те не се бият повече заради преустановяването на бойните действия, но далеч не са омиротворени. Обтегнати като тетиви, те ни следят с погледи, докато преминаваме, очите им са пълни с омраза, или с надежда, или са празни.

Кимвам, опипвайки мястото, където е затъкнат ножа в ножницата на хълбока ми, под роклята.

— Те няма да ми позволят да я внеса — осъзнавам, а мисълта, че ще бъда беззащитна в присъствието на императора, затруднява дишането ми.

— Практически, не — казва Сьорен, — но няма да очакват ти да си въоръжена… Ще проверят само мен. Задръж я, но не я използвай, ако не е необходимо. Ако го нападнеш, без да си провокирана, ще отнемат живота ти.

Кимвам и преглъщам страха си.

Артемизия се обръща към мен със спокоен поглед.

— Време е — казва тя. — Готова ли си?

— Не — признавам си — но да вървим.

Щом влизаме в казарменото помещение на коменданта, започвам да се задушавам от присъствието на императора там. Студените му сини очи се впиват в мен, карайки кожата ми да се свива под взора му. Толкова е смущаващо, че ми отнема малко време да разбера, че той не е сам. До него, с ръка, погълната от неговата, седи Кресцентия, такава, каквато я видях последния път — с пепелна кожа и чуплива бяла коса. Огърлица с Огнен скъпоценен камък обгръща овъглената й шия, но не скрива обезобразяването й, а само го подчертава. Корона от черно злато с рубинени пламъци почива на главата й.

Короната на майка ми, осъзнавам внезапно. Тази гледка е достатъчна да накара върховете на пръстите ми да започнат да горят и аз ги стискам в юмруци от двете ми страни, за да потуша огъня в тях.