Лора Себастьян - Повелителката на дима

До пладне достигаме помещенията на робите и няколко десетки воини се вмъкват вътре да освободят хората там. Още има каловаксийци — може би около двеста души, които се бият с всичко, което им е под ръка, но не си представям, че ще издържат дълго, особено след като робите, които искат да се бият, се включат в схватката. Колкото и да са упорити, каловаксийците знаят кога каузата е вече загубена.

— Дали да не тръгнем надолу? — питам, но Сьорен вдига ръка, а веждите му се събират в дълбока бръчка.

— Нещо не е наред — казва той, вторачен в битката, която все още вилнее, сякаш тя е загадка, която той не може да разреши. — Трябва да са се предали досега. Това е безсмислено — прави пауза, а лицето му пребледнява. — Освен ако знаят, че идва помощ.

— Това не е възможно, Сьорен. Най-близките войници са на дни път оттук. Не биха могли да пристигнат толкова бързо.

Бръчката му става още по-дълбока, докато очите му претърсват хоризонта, но всъщност Блейз посочва пръв на изток.

— Ето там — казва той с дрезгав шепот.

Проследявам с очи посоката, която той сочи, и стомахът ми се свива. Там, пълзяща като змия през планинските вериги, настъпва друга армия, облечена в каловаксийско червено.

— Не разбирам — казвам повече на себе си, отколкото на тях. Сьорен стиска челюсти.

— Крал Етристо е предупредил баща ми — казва той. — Това е единственото обяснение, за което се сещам. Той е навързал събитията, досетил се е накъде сме се отправили и е предупредил за намеренията ни. Докато ние сме се придвижвали насам, някой бърз кораб трябва да е стигнал до столицата за два пъти по-кратко време.

Стомахът ми сякаш потъва още повече от лошо предчувствие, докато се взирам в пристигащите войски. Изглеждат като безкрайна червена лента от войници, виеща се по пътя през планините.

— Колко мислиш, че са — питам Сьорен. Той ме поглежда, без да трепне.

— Твърде много.

Кимвам. Очаквах този отговор, но чувайки го, отново усещам, че ми прилошава.

— Ще трябва да отстъпим — казвам аз. — Освободихме робите, това е достатъчно. Все пак е победа. Нямаме друг избор. Ако останем, ще бъдем изклани.

Сьорен кимва в съгласие, но Блейз бързо се премества на другата страна на скалата и оглежда морето. Засенчва очите си срещу слънцето.

— Чакайте — извиква той. — От тази посока приближават кораби.

— Каловаксийски кораби? — питам с още по-голям страх, като се мъча да изглеждам спокойна. Ако ни заобикалят от всички страни, сме загубени. Не само ще сме загубили битката, ще сме загубили всичко.

— Не — отвръща Блейз след минута, която ми изглежда безкрайна. Гласът му се извисява. — Не, това са горакски флагове.

Ерик. Благодаря на всички богове и си напомням да попитам Ерик за боговете му, за да мога да благодаря и на тях.

— И… — извиква Блейз, взирайки се в друга посока. — Има още. Някои от корабите имат вектурийски флагове, Тео, а също… Мисля, че виждам и Драгонсбейн.

Коленете ми омекват и сигурно щях да се строполя на земята, ако Сьорен не ме подкрепя с ръка на рамото ми. Едва след време осъзнавам, че се смея. Обезумял, истеричен смях, но все пак смях.

— Достатъчни ли ще са? — питам Сьорен.

— Два бежански лагера ще ни дадат още четири хиляди, или приблизително толкова, плюс воините, които все още имаме, плюс робите, които току-що освободихме, плюс около двестате вектурийци, плюс екипажът на Драгонсбейн — казва той, пресмятайки числата наум. След малко кимва с глава. — Може и да стигнат.

— Все пак можем да отстъпим — казва Блейз. — После всички да се прегрупираме и да атакуваме друга мина.

— Това именно ще очаква императорът да направим — не се съгласявам с него. — Той ще очаква да побегнем от него, свикнал е хората да бягат от него. И ще се подсигури да не ни даде друга възможност да го притиснем така. Действаме сега или никога.

Блейз кимва навъсено.

— Ще съобщя на нашата армия какво се случва, ще им кажа да въоръжат освободените роби или да ги откарат на сигурно място колкото се може по-бързо.

Понечвам да му се противопоставя, но знам, че това е най-добрият избор. Аз самата не мога да отида, а ако Сьорен се появи, много е вероятно да бъде убит, преди нашите да разберат, че не е враг.

— Връщай се бързо — казвам му аз. Блейз се взира дълго и упорито в битката долу.

— Няма — отвръща ми той тихо и ясно, въпреки че не ме поглежда. Имам чувството, че думата му ехти в пространството между нас, но сигурно това е само във въображението ми. Няма. Няма. Няма . Изведнъж се сещам, че Блейз никога не ми е казвал това. Често не се е съгласявал с мен и е защитавал гледната си точка, докато успее да ме убеди, но никога не ми е отказвал така рязко.