Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Целта им ще бъде да защитят най-важните активи — мината и робите — казва Сьорен, докато планираме атаката. — Те знаят, че ние сме тук, за да ги освободим. Дават си сметка, че когато го постигнем, битката ще е загубена.

Той е прав. Каловаксийците са разположени по периметъра на мината и помещенията за роби, яростно защитавайки позициите си, дори това да означава, че ще загубят казармите си. Когато нашата армия затяга обръча около тях, няколко каловаксийски воини изчезват в някаква сграда, която първоначално не бях забелязала. Малка и схлупена, тя е отделно от помещенията за роби, почти скрита зад мината. Оградата около нея е с шипове отгоре, а металът има странни отблясъци на слънчевата светлина — ярки червено-оранжеви. Погледът на Сьорен проследява моя.

— Желязо, премесено с натрошени Огнени скъпоценни камъни — преглъща той. — Това е ново откритие. Никога не съм го виждал да се прилага в такива големи количества. Невероятно скъпо е да се направи. Каквото и да пазят там, трябва да е много ценно.

— Когото и да пазят — поправя го Блейз, кимвайки към входа на сградата, през чиито порти се появяват пазачите, но този път не са сами. Десетина астрейци се препъват зад тях, с вериги около глезените, които ги свързват заедно и правят стъпките им бавни и къси. Те се свиват от слънчевата светлина, която ги удря, и вдигат ръце да се предпазят от лъчите.

Ценни астрейци, такива, за охраната на които каловаксийците биха похарчили много пари. Не, не да ги пазят всъщност.

— Берсерки — едва промълвявам думата. Блейз ми хваща ръката и този път почти не усещам колко е гореща неговата. Не мога да откъсна очи от тези хора.

— Знаехме, че е възможно да се случи, Тео — казва ми той. — Подготвени сме.

Само кимвам, защото не съм сигурна, че мога да говоря. Вярно, знаехме, че е много вероятно каловаксийците да използват берсерки, които държат в мината. Вярно е, че имаме план как да им се противопоставим. Това ще ограничи опасността, която могат да причинят на нашата армия, но няма да ги спаси. И макар да знам, че няма начин да ги спасим, стомахът ми се свива на топка.

— Не мога да гледам това — казвам тихо.

— Не е необходимо — казва Блейз. С ъгълчето на окото си виждам, че и той самият е малко притеснен.

— Но трябва — казва Сьорен. Преглъща и се насилва да държи погледа си върху развоя на събитията. Осъзнавам, че той единствен от нас знае какво всъщност гледаме.

— Не е необходимо тя да го вижда — рязко му отвръща Блейз. — Може да си представи цялостната картина, след като е слушала какво си вършел във Вектурия.

Сьорен има доблестта да изглежда засрамен.

— Важно е да го разбере — с ясен глас отвръща той. — Да го види, за да го разбере.

— Това няма да доведе до нищо — казва Блейз, но в гласа му се долавя нотка страх. Ръката му трепери в моята, въздухът около него започва да къкри. Стискам ръката му и въздухът се успокоява, но очите му остават широко отворени и уплашени. Разбирам, че той не иска да ставам свидетел. Не иска да видя как той ще умре, ако същата съдба го застигне. Мисля, че и той самият не иска да го вижда — лесно е да си благороден, когато смъртта е абстрактно понятие, но със сигурност е много по-трудно, когато става пред очите ти.

— Тя е по-силна, отколкото си мислиш — казва Сьорен. В гласа му няма заяждане, но не и за Блейз. Той се обръща към Сьорен с очи, изпълнени с омраза.

— Знам колко е силна — казва той, гласът му е нисък и застрашителен. — Знаех го и тогава, когато ти вярваше, че тя е крехко цвете, нуждаещо се от защита.

Сьорен не отвръща нищо, но едно мускулче от челюстта му заиграва. Ръката му намира меча върху хълбока му. Знам, че е поел задължението на Артемизия, че има инструкции какво да прави, ако Блейз стане опасен за нас. Гади ми се от тази мисъл. Сьорен трябва да е разбрал, че Блейз е просто сърдит, не е опасен, защото ръката му се успокоява.

— Точно сега вярвам, че тя е човек, който може да взема своите собствени решения — казва той със спокоен глас.

Преглъщам и принуждавам очите си да се обърнат към бойното поле, към десетте астрейци, на които им свалят веригите.

Те не са на себе си, спъват се при всяка крачка и се полюшват на краката си. Коленете на един от мъжете отказват и той пада на земята, за да бъде насила издърпан нагоре от пазача.

— Дрогират ги — обяснява Сьорен тихо. — Това ги прави лесно управляеми и склонни да се подчиняват на инструкции.

Каловаксийските командири им пъхат скъпоценни камъни в ръцете, които те нетърпеливо приемат, както прежаднял човек би приел вода.