Лора Себастьян - Повелителката на дима

По ръцете ми ще има още кръв, след като приключим с това, без значение как ще завърши. Аз ще съм ги убила, като съм ги изпратила в тази битка.

— Как го направи? — питам Сьорен там, където сме седнали върху купчина големи камъни, наблюдавайки как воините се строяват. Той ми хвърля поглед под смръщени вежди и аз пояснявам.

— Когато предвождаше батальони, си знаел, че не всички ще оцелеят дори когато си ги повеждал в битка, за която си бил сигурен, че ще спечелиш. Знаел си, че все пак ще има пострадали. И въпреки това си ги пращал в бой. Как?

Той обмисля въпроса ми известно време, погледът му е непоколебим, докато оглежда събиращите се войски. Изражението му е неразгадаемо, издялано от камък. Имаше време, когато смятах, че той е само това — твърда черупка без емоции, но сега го познавам по-добре. Знам, че изражението му само по себе си е броня, която надява всеки път, когато се чувства уязвим.

— Предполагам, че никога не съм се чувствал техен водач, дори когато заповедите идваха от мен. Моите хора и аз бяхме един отбор и аз ги уважавах достатъчно, за да вярвам, че те знаят какви са рисковете и са направили своя избор. Уважавах този избор.

— Ти си се бил редом с тях обаче. Онова, което си искал от тях, не е било нещо, което не си бил готов да дадеш самият ти. А аз ги командвам, докато ги наблюдавам от безопасно разстояние — трудно ми е да скрия горчивината в гласа си.

Откривам с поглед Артемизия сред тълпата, синята й коса я откроява отдалеч. Тя крещи команди, подрежда хората в редици и групи. В един различен живот дали бих могла да бъда такава свирепа като нея? Мога ли да се впусна в битка и да се врежа леко и грациозно сред море от неприятели?

Този път трябва да е съществувал за мен в даден момент, но отдавна е отминал.

— Те следват теб, Тео — казва Сьорен. — Ти може да не се биеш заедно с тях, но въпреки това можеш да си водачът, от когото те имат нужда. А за да постигнеш това, трябва да уважаваш избора, който правят. Ти трябва да ги изпратиш в битка и да направиш всичко по силите си да се примириш, че някои от тях няма да се завърнат. И тогава ще трябва да почетеш падналите в боя по възможно най-добрия начин — като продължиш да се бориш за един свят, в който те ще се гордеят да живеят.

И двамата мълчим известно време и аз мисля, че той е приключил. Точно когато се каня да му благодаря обаче, той заговаря отново.

— Никога всъщност не съм го правил — признава той. — Изпращах ги в бой и ги уважавах, това наистина е така, но не мисля, че някога съм им отдавал почит по начина, който бих искал да го направя. Но когато си правя равносметка сега, ние никога не сме водили битки за нещо, в което действително сме вярвали. Биехме се за баща ми, защото той е заповядал. Те умираха заради неговата алчност и кръвожадност, а аз им позволявах да го правят. Тази вина е моя и аз ще си я нося завинаги със себе си, но тя няма да е твоя.

Гърлото ми се свива. Въпреки че съм му благодарна за думите, не съм сигурна дали са верни. Дори да победим, дори да успеем да си върнем Астрея и да унищожим каловаксийците, едва ли ще минава и ден, без да се чувствам виновна за всеки живот, който съм затрила — Ампелио, Елпис, Хила, Сантино, Оларик, ерцхерцога Етмонд, Хоа. Те бяха началото, но след днешния ден няма да съм в състояние да изброя всички имена.

Това е за всеобщото добруване , напомням си. Смъртта на малцина, за да бъдат спасени всички. Толкова много хора са поробени в Астрея, толкова много хора можем да спасим, но няма да стане без тази жертва.

Мисълта ме кара да се почувствам по-добре, но само за момент, защото се сещам, че императорът имаше навика да използва същия този израз, за всеобщото добруване , за което неговите воини умираха.

Обръщам се към Сьорен.

— Все още ли се тревожиш, че си като баща си?

Той откъсва поглед от воините и ме поглежда замислено.

— Не толкова, колкото преди, но все още доста често — признава той. — Защо?

Поклащам глава и стискам устни, сякаш мога да задържа думите вътре, но те се изплъзват:

— Понякога се тревожа, че и аз съм като него. Оставил е клеймото си върху мен, не само върху тялото или ума ми, а и върху душата ми. Понякога се притеснявам, че той ме е оформил.

Веждите му се извиха толкова нависоко, че почти изчезнаха в линията на косата му.

— Тео — казва ми той, снишавайки глас — никога не съм срещал човек толкова различен от баща ми, колкото си ти. Фактът, че се притесняваш за това, че изпитваш вина да изпратиш хората си в една необходима битка, още повече го доказва.