Лора Себастьян - Повелителката на дима

За да ги доведат до ръба , спомням си как Ерик ми говореше за берсерките. Но не ми каза как им въздействат те. Веднага щом докоснат скъпоценните камъни, нещо дълбоко в тях се пробужда за живот. Нещо диво, нечовешко. Въздухът около тях се наелектризира.

Със скъпоценните камъни в ръце берсерките правят няколко колебливи стъпки към моята армия. Движенията им са все още бавни и замаяни, но в тях се долавя неестествена енергия. Правят резки движения като кукли на конци, тласкани напред от някаква сила, невидима за мен.

Моята армия се стъписва. Независимо че знаехме колко е вероятно това да се случи, въпреки че всеки беше инструктиран какво да прави, когато се изправи срещу тях. Независимо че няколко десетки воини имат подготвени стрели точно за този момент. Те се разколебават, когато се изправят лице в лице, и не мога да ги виня за това. Приближаващите се фигури не са берсерки все пак, не съвсем. Това е каловаксийска дума за една каловаксийска идея. Те не са оръжия, а хора. Болни хора, нуждаещи се от помощ, която ние не можем да им дадем. Можем единствено да им предложим милостта на стрела в сърцето.

— Стреляйте — тихо шепне Блейз, погледът му е напрегнат. — Стреляйте сега.

Сьорен обаче е притихнал, а очите му са приковани върху случващото се долу. Най-сетне една стрела изсвистява и уцелва берсерк право в гърдите. Той поглежда бавно към нея, упойващите вещества в тялото му забавят неговата реакция. Той пада на земята и сякаш потъва във вода, а не във въздух.

Този първи изстрел разчупва магията и във въздуха политат още стрели, някои пропускат, други намират своите мишени. Берсерките падат един след друг, скъпоценните камъни се изтъркулват от отслабналите им хватки и се търкулват безобидно на земята. Докато умират, се опитвам да ги преброя, а сърцето ми замира с всеки един. Всички умират умиротворено, но накрая остава един берсерк — малко момиче, което едва ли е на повече от осем годинки. То провлачва стъпки, сякаш е забравило да ходи, и макар да съм твърде далеч, за да го твърдя със сигурност, струва ми се, че плаче.

Стрелите секват, но тя не спира. Прави стъпка, после още една, прекосява полето между двете армии, една толкова мъничка фигурка, че почти цялата се изгубва.

Дори Блейз е притихнал, но знам, че всички сме в очакване да прелети стрелата и да намери своята мишена, в очакване някой да сложи край на това, да я избави от страданието й.

Никой не го прави. Никой не може да го направи.

Момичето достига нашата фронтова линия и спира малко преди нея. Изправена пред хилядите въоръжени воини, тя изглежда още по-малка. Твърде малка, за да нарани когото и да било. Моите войски се оттеглят колкото се може по-бързо, но мнозина не успяват.

Нещо заискрява. Тя заискрява. В един момент тя е там, плачещо, уплашено момиченце, в следващия тя се превръща в кълбо от пламъци, поглъщащи всичко на десетки метри около нея. Докато горят, те пищят, но тя пищи най-силно от всички.

Залитам назад и ми е нужна цялата ми воля, за да не отвърна очи, да не загърбя ужасяващата гледка, преди да е свършило, и някак успявам. Продължавам да гледам, дори когато чувствам, че това ще ме убие.

Огънят угасва така бързо, както и започна, и онова, което остава след него, е петнайсетметров кръг от овъглена трева и близо трийсет обгорени трупа, включително и един, много по-дребен.

Усещам, че ще повърна. Вдигам ръката си към устата и дишам през носа си, докато преобръщащият ми стомах се успокои.

— Можеше и да е по-лошо — казва тихо Сьорен. — Можеше да бъде далеч по-зле.

Знам, че е прав, но едва се сдържам да не го зашлевя.

Ерик ми разказа за берсерките, каза ми какво се случва, в какво са превърнати, но никакви думи не биха ме подготвили за действителността, за дивата природа на хората, които плачеха, докато вървят към смъртта си.

Моята армия е също толкова ужасена като мен и реагира бавно. Каловаксийците обаче не са. Те използват нашата колебливост, за да настъпят, като си връщат извоюваната с толкова усилия територия, преди армията ми да се окопити.

Но когато отново ги отблъскват, те са по-озлобени повече от всякога.

Битката бушува часове наред, но вече няма берсерки и поне за това съм благодарна. Знам, че ще мине много време, преди отново да потъна в сън, без да виждам в кошмарите си плачещото момиче. Не само аз съм разтърсена от случилото се. Блейз не е казал и дума, макар да изглежда, че побеждаваме, въпреки всичко. Напредваме бавно, бием се за всеки сантиметър, но все пак напредваме.