Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Блейз — пристъпям към него, — след онова, което току-що видяхме…

— След онова, което току-що видяхме, аз съм повече от всякога сигурен къде ми е мястото. — Казва го тихо, но в гласа му се таи решимост. — Ще стоя близо до Артемизия. Ако стане ясно, че губя контрол, вярвам, че тя ще направи правилния избор — дали да ме убие, или да ме остави да убия колкото се може повече от тях.

Пристъпям още по-близо до него, поставям дланите си от двете страни на лицето му и го карам да ме погледне.

— Блейз, не можеш да го направиш. Няма да го направиш. Аз ти заповядвам… Заповядвам ти да останеш тук. Аз съм твоята кралица и ти нареждам да останеш. — Изобщо не звуча като никаква кралица, осъзнавам, докато произнасям тези думи. По-скоро съм едно изплашено момиче, умоляващо момчето, когото обича, да не я оставя. Мразя това, но не мога да спра.

Блейз преглъща, очите му потъват в моите.

— Не — сякаш думата го убива, когато я произнася.

В очите ми парят сълзи и яростно мигам, за да ги прогоня. Той няма да ме види да плача за него.

— Няма никога да ти простя, ако направиш това — казвам ядосано.

Той отмества поглед от мен.

— Знам — отвръща нежно, гледайки Сьорен през рамото ми. — Знаеш какво да направиш, ако стане сигурно, че ще загубим… дори и да има и най-малкият признак за това.

— Ще я върна обратно на кораба — обещава Сьорен с напрегнат глас.

Блейз кимва, преди внимателно и нежно да се отскубне от ръцете ми. Вглежда се в мен за миг, който сякаш продължава вечно.

— Обичам те, Тео.

— Ако ме обичаше, нямаше да направиш това — отвръщам, всяка дума е като острие на кама.

Той се отдръпва, сякаш думите ми физически го нараняват, после ми обръща гръб. Докато се спуска надолу по хълма, не поглежда нито веднъж към мен, макар да съм сигурна, че ме чува как викам името му чак до самото му подножие.

Ерик и Драгонсбейн пристигат само минути преди каловаксийското подкрепление да се появи и когато войските се сблъскват, настава какофония, пръкнала се от кошмарен сън. Метал в метал дрънчи, писъци пронизват въздуха, бойни викове се смесват и сливат, докато вече не съм сигурна чии са. Всичко това се отглася от планините и екотът ме заобикаля отвсякъде. Баталната сцена се размива пред очите ми, сякаш нямат край телата и кръвта, но аз следя само една фигура.

Би трябвало да ми е трудно да открия Блейз в далечината, тъй като няма нищо, което да го отличава, както например косата на Артемизия веднага я прави разпознаваема, но за мен не е. Дори в цялата лудница го откривам лесно, с меч в ръка и дива необузданост във всяко негово движение и ужаса, който вдъхва.

Сьорен не казва нищо, а аз не мога да спра да плача. Изглежда малко изплашен от мен, внимателно стои настрани и се прави, че не забелязва. Смътно осъзнавам, че не е бил покрай плачещи жени. Когато моите хлипания накрая все пак спират, той проговаря.

— Блейз е безразсъден, но не е глупав — казва той. Думите му са оскъдни, но въпреки това, изглежда, че с тях се опитва да изрази съчувствието си. — Всичко ще е наред.

— Той не може да контролира онова, което се случва — отвръщам и избърсвам очите си. Спомням си земетресението в Ста Криверо, колко близо беше да изпусне целия си самоконтрол, преди да го издърпам назад от ръба на пропастта. Кой ще го хване сега, ако това се случи отново? Артемизия ще забие меч в гърба му, ако сметне, че е по-опасен за нашата армия, отколкото за каловаксийците. Дори ще си помисли, че е милосърдие от нейна страна.

— Той, изглежда, притежава много повече самоконтрол от всеки берсерк, който съм виждал досега — свива рамене Сьорен.

Знам, че е прав, но това не ме успокоява много. След всичко, което преживяхме, Блейз ме изостави. След всички хора, които обичах и загубих, не мога да понеса да загубя и него.

— Тео — казва Сьорен.

— Добре съм — отвръщам и отново избърсвам очите си.

— Не е това — казва той с несигурен глас. — Мисля… мисля, че баща ми е тук.

Шокът от думите му прогонва мислите ми.

— Какво? — преглъщам непролетите сълзи. — Императорът никога не участва в битки.

— Той не се бие — отвръща ми Сьорен, примижавайки с очи в далечината. — Наблюдава като нас. И струва ми се, че Кресцентия е с него.

Крес. Сърцето ми подскача и бързо отивам към страната на Сьорен и се вглеждам в същата посока като него.

— Ето там — посочва ми той. — Онази планинска верига, върху скалата — Виждаш ли?

Виждам. Трудно е да ги пропуснеш в техните богато украсени столове, за чието пренасяне трябва да е била използвана значителна част от каловаксийската армия. Над главите им дори има навес от червена коприна, за да ги предпазва от слънцето. Сякаш са дошли да наблюдават някакво празненство, а не битка. Не виждам лицата им, но това няма значение.