Лора Себастьян - Повелителката на дима

Точно по този начин ми се усмихваше преди в претъпкана зала, сякаш си споделяхме тайна, известна само на двете ни. Споменът е като ритник в корема ми, но аз го отхвърлям и се фокусирам върху настоящето.

— Навярно трябва да ти благодаря — казва тихо тя. — Наистина е нещо, нали? — тя изучава пръстите си замислено. — Бих могла да ви изгоря и двамата само е едно докосване, знаеш това. Докато дойде вашата крехка охрана, от вас няма да е останало нищо, освен пепел — тя се разсмива, очите й искрят от злонамерена радост. — Съвсем подходящ край за теб, Принцесо на пепелта, не мислиш ли?

Докосвам камата, скрита под полата ми, макар да знам, че няма да ми помогне много, ако се стигне дотам. Докато я извадя, вече ще е късно. Собствените ми пръсти все още ме сърбят и се питам какво ще стане, ако не успея да сдържа яростта си, ако й позволя да се разгори в тялото ми, докато не остане нищо от мен, освен пламък и дим, и пепел. Това ще разгневи боговете, напомням си аз. Ще стовари гнева им върху Астрея — Ще означава никога отново да не видя майка си.

Но когато гледам как Крес хладнокръвно контролира огъня с върховете на пръстите си, знам, че тя не би се поколебала да го използва срещу мен. Знам, че ако тя се опита, бих направила всичко необходимо, за да я спра. Знам, че в крайна сметка и това няма да е достатъчно, защото тя познава силата си, разбира как да я контролира. Прекалено се страхувах от моята, за да направя същото.

Императорът се усмихва лъчезарно на Крес, сякаш е най-красивото нещо, което някога е виждал и иска да притежава. Крес отвръща на усмивката му, но в тази усмивка има нещо противно, нещо тъмно и лепкаво. Тя крачи из стаята и застава зад него, поставяйки ръце на раменете му.

— Ужасно си тиха сега, нали? — пита ме тя. — Нямаш ли остроумни отговори на това? Защото ти знаеш, че мога да го направя, нали?

Връщам гласа си и издържам на погледа й, въпреки че не искам нищо друго, освен да се отдръпна от нея.

— Да, би могла. Но аз те познавам, Крес — казвам аз, надявайки се, въпреки че нямам надежда това да е истина — ти не си убиец.

Тя присвива очи и цялата потръпва. Без да откъсва поглед от моя, тя движи ръцете си по раменете на императора, докато накрая ги обвива около врата му, елегантните й, бели като кост пръсти се затварят плътно около червендалестото му гърло. Леко накланя главата му назад, принуждавайки го да я погледне, преди да притисне устните си към неговите в целувка, която едва ли може да се определи точно с тази дума.

Императорът осъзнава какво става миг по-късно — преди да започне да се бори, нейното докосване е вече огън, изгарящ устата и гърлото му, преди да може дори да изкрещи. Миризмата на изгоряла плът изпълва стаята, достатъчно остра, за да ме замае. С ужас наблюдавам как тялото му се превръща в пепел в нейната прегръдка, изражението му замръзна в мълчалива агония.

В гърлото ми умира писък. Не мога да отместя поглед от него, докато животът напуска очите му. Години чаках този миг. Мечтаех си да видя как императорът умира пред очите ми. Никога не съм си представяла, че ще се случи така. Никога не съм мислила, че когато това се случи, ще се страхувам повече от всякога.

Миризмата на изгоряла плът става по-силна, от което ми се повдига и цялата жлъч се сбира в гърлото ми. Сьорен покрива носа си с ръкава на ризата си, лицето му е толкова бледо, колкото и нейния цвят, но Крес не изглежда притеснена. Нито от миризмата, нито от това, което току-що извърши. Едва ли е първият живот, който отнема, смътно се досещам, и се удивлявам колко чудовищна е станала, откакто я видях последния път.

— Така — обръща се тя към мен, щом отпуска ръце от трупа на императора — сега защо да не преразгледаме онези условия.

Тя отива зад бюрото на коменданта, тършува из чекмеджетата, докато не намира половин бутилка вино. Поставя я на бюрото, пресяга се към джобовете на роклята си и изважда от единия малък бокал, покрит с Огнени камъни, а от другия — флакон с опалесцентна течност.

Стомахът ми се свива при вида й. Енкатрио, същата отрова, която използвах за нея и за баща й.

— Откъде я намери? — питам с глас, който едва ли е по-висок от шепот.

Тя свива рамене.

— След онова, което ми стори, не беше трудно да се досетя, че сигурно е дошла от Огнената мина. Оттам нататък оставаше само да задам правилните въпроси и да направя хората по-склонни да говорят.

— Ти си ги измъчвала — гласът ми се пречупва. Наистина е чудовищно, но аз я тласнах по този път, нали? Аз я превърнах в това чудовище.