Лора Себастьян - Повелителката на дима

Писък пронизва въздуха, но не е моят. Не може да е моят, защото не мога дори да си отворя устата.

Отваря се врата, някакви фигури нахълтват вътре, твърде размазани са, за да ги разпозная.

Още викове. Паника. Моята утеха е прогонена, ритаща и крещяща през цялото време. Дори и след като не мога да го видя, все още го чувам. Вика името ми. Теодосия.

Синя коса. Прикляква до мен, докосването й е студено. Две ръце като вода върху кожата ми, но толкова много боли, повече, отколкото и от самия огън. Ако отровата ме е превърнала в огън, това докосване ме разтваря не в друго, а в пара.

Всичко потъва в мрак.

Събуждам се в палатка, ярката слънчева светлина се процежда през шевовете, свързващи покрива. Кожата ми се чувства така, сякаш е протрита, всеки нерв е в огън, но болката вече не ме събаря. Мога да мисля въпреки нея. Спомням си, че изпих отровата, а Крес викаше охраната си. Спомням си, че пазачът извлече Сьорен, а Артемизия дойде, за да ми помогне, вместо да спаси него.

Обръщането ми върху изтъркания матрак ожулва кожата ми и аз пъшкам, затваряйки плътно очи.

— Тео? — чувам уплашено гласче.

Помъчвам се да отворя отново очи и откривам, че Артемизия седи на земята до леглото ми и ме наблюдава със сериозни, разтревожени очи. Съдейки по тъмните кръгове под тях, мисля, че не е спала от дълго време. Опитвам се да седна, но това отприщя нова вълна от болки в тялото ми и аз отново лягам, като вдигам ръце да покрия лицето си.

Под пръстите кожата ми е гладка, но хлъзгава от пот. Не като кожата на Крес — обгорена и суха. Проверявам косата си, очаквайки да открия опърлени краища, но тя е същата, каквато винаги е била, с изключение на един кичур. Когато го вдигам пред очите си, виждам, че е чисто бял. Потръпвам.

Но съм жива, осъзнавам. Тази мисъл едновременно ме зашеметява и повдига духа ми. Жива съм, въпреки че не би трябвало. Жива съм, но не съм същата. Отварата може да не ме белязала така, както е направила с Крес, но ме е променила. Докато преди топлината се събираше по върховете на пръстите ми и се разпространяваше бавно, сега я усещам навсякъде — постоянна мъждукаща топлина, която тече във вените ми. Но вече не ме плаши. След като изпих Енкатрио, не мога да си представя, че нещо отново наистина ще ме изплаши.

— От колко време спя? — питам я, но гласът ми е дрезгав, а гърлото ме присвива при всяка дума.

— Два дена — отвръща Артемизия. — Каловаксийците се оттеглиха. Императрицата им ни връчи парче хартия, на което пише, че сега ние притежаваме мината, но не мисля, че това има някаква тежест.

— Няма — съгласявам се с нея, но съм изненадана, че все пак Крес е спазила обещанието си. Сигурно си мисли, че съм мъртва. — А Сьорен?

Чувам я как преглъща.

— Отведоха го, щом си тръгнаха, казаха, че бил каловаксийски предател и им принадлежал. Ерик се опита да ги спре… Също и Херон, и Блейз… но Сьорен се съгласи да тръгне с тях, за да не пострадат и други. Вие и двамата сте благородни идиоти — казва тя, но безпогрешно разпознавам обичта в гласа й.

— А Блейз? Той отиде да се бие. Той… — Гласът ми секва, невъзможно ми е да довърша въпроса.

— Жив е — казва Артемизия. — Навърташе се наоколо, но после реши, че няма да искаш да го видиш.

Не съм сигурна дали греши. Спорът ни още ехти в ума ми, виждам го как тръгва, независимо от това колко го умолявах да остане. Но аз съм жива и тези два факта са сякаш чудо, така че как бих могла да съм сърдита?

— Ти ме спаси — казвам й, спомняйки си как тя използва Водната си дарба върху мен. Иначе отровата щеше да ме убие или да ме обезобрази като Крес, или нещо друго.

— Ти спаси всички ни — отвръща тя и свива рамене. — Това беше най-малкото, което да сторя. Как се чувстваш?

Тя задава въпроса така, сякаш не иска да узнае отговора. Защото не пита за болката ми — нея ясно разпознава в потръпванията ми, чува я в стоновете ми. Пита ме за нещо по-дълбоко.

— Почти същата — отвръщам, не съм сигурна как да обясня, че се чувствам различно.

Артемизия докосва бузата ми.

— Кожата ти все още е гореща. Първоначално си помислихме, че имаш треска, но Херон не можа да те излекува. Той каза, че е нещо друго.

Преглъщам и се взирам по-усилно в дланта си. Видях какви способности има Крес. Ако ще се изправям срещу нея, не мога да си позволя повече да се страхувам. Извиквам огъня, представям си го как пламва, но усещам, че нещо не е наред. Усещам огъня в себе си, но той е заровен някъде дълбоко. Налага се да го изровя, да се боря за него, но най-накрая, след известни усилия, в ръката ми се появява малко пламъче.