Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Клада — казва Ерик, който е до мен, нарушавайки тишината. — Това е типичното погребение на каловаксийските воини.

— И на астрейските също — добавям, изненадана, че две толкова различни култури като нашите могат да имат нещо общо.

— А другите? — продължава колебливо той. — Гораките ги погребват, но останалите…

От другата ми страна Артемизия се обажда:

— Йоксийците ги погребват. И браките също. Според вектурийския обичай, техните воини трябва да се поставят в горящи лодки.

— Не можем да направим това — казвам, а стомахът ме присвива. — Необходими ни са всички лодки, които имаме. — Артемизия кимва с разбиране. — Не познавам обичаите на останалите, но има достатъчно живи, за да го решим.

— Толкова са много — казва Херон, оглеждайки се наоколо. Отделно от нашата малка част, където е разположен нашият лагер, тела се простират докъдето погледът ми стига. Стотици или може би хиляди. Не знам как ще ги разпределим по страни. Преглъщам.

— Те ще се върнат и когато го направят… Гласът ми секва, не съм в състояние да го изкажа с думи.

— Ние ще бъдем готови — казва Ерик. — За нас това беше победа и тя означава много повече от факта, че оцеляхме. Ние се изправихме срещу каловаксийците. Вече не сме лошо вложение. Можем да поискаме помощ от други страни и този път има вероятност наистина да получим достатъчно подкрепа.

— Вероятност — повтарям.

— Боговете са те благословили, Тео — казва Херон, а ъгълчетата на устата му се разтягат в усмивка. — А като са направили това, те са благословили всички ни. Те са на наша страна.

Откъсвам поглед от него. Дори Херон не знае от колко дълго имам тази дарба, колко дълго я крия от него, колко е слаба сега, извадена на повърхността. Като повечето той вярва, че тя е награда за моята саможертва. Красива история, но аз не съм това. Поглеждам между Херон и Артемизия.

— Какво е чувството да си благословен?

Те се споглеждат, а Артемизия заговаря първа.

— Като да се напиеш със студена вода в задушаваща жега — казва тя.

— Чувстваш се… пълен — добавя Херон. — Сякаш съм в мир с всичко около мен.

Стомахът ми се изпълва с жлъч.

— При мен чувството не е такова — казвам им тихо. — Не се чувствам облекчена или в покой. Откакто се случи, аз просто усещам… празнота.

Мислите ми се насочват към Крес, нейните въглени очи и пламтящо докосване. Нашите сърца са сестри , беше казала тя в кошмара ми насън. Да видим ли дали си приличат? Може би някъде дълбоко те си приличат. Може би и двете сме отвратителни и мерзки, но не искам да е така. Бих предпочела да съм безсилна, отколкото да съм такава, и това е разликата между нас.

— Родена съм с това в кръвта ми — казвам с разтреперан глас. — Насила ми е дадена. Не аз съм я избрала, не както при вас двамата. — Поглеждам към Блейз. — И ти не си я избрал. Тя сама е намерила пътя към теб като някакъв различен вид отрова.

Блейз ме гледа в очите и не се съгласява, но и не отхвърля казаното от мен.

— Силата ме притежава, но аз не я притежавам — казвам, а гласът ми вече не трепери. Изведнъж е станал уверен, защото и аз съм уверена. Вървим още малко, докато стигаме до входа на Огнената мина, от която бяха извадени всички, и наоколо е обезопасена с въжета. Ако някой реши да влезе, ще е на негова отговорност. Разбира се, аз правя точно това. Спирам пред главния вход и останалите също спират. Не казват нищо, докато не се протягам да отместя въжето. Ръката на Блейз хваща моята и я издърпва назад. Кожата му не е така гореща, тъй като се отказа от скъпоценните камъни, временно пак, но въпреки това е по-топла от моята.

— Не — прошепва той.

— Това е единственият начин — отвръщам. — Знаеш го също толкова добре, колкото и аз. Ти го чувстваш — има преграда между това кой си и силата, която притежаваш. Защото не я контролираме. Защото тя ни контролира.

— Влизането в мината няма да те излекува — казва той. — След цялата отрова в тялото ти, силата може да те тласне отвъд ръба. Може да те убие.

— Може — съгласявам се, като поглеждам Херон над рамото му. — Но няма. Това е единственият начин да избереш тази сила. Това е единственият начин да упражниш някакъв контрол над нея, да я разбереш. Единственият начин да бъда кралицата, от която се нуждаят.

— Съжалявам, Тео, че тръгнах — гласът на Блейз е съкрушен. — Съжалявам, че наруших обещанието си, но се кълна — никога повече няма се откъсвам от теб. Само не прави това. Не ме оставяй.

За кратък миг се колебая.