Лора Себастьян - Повелителката на дима

Артемизия дори не отскача, само се взира в огъня с някакъв вид смътно любопитство.

— Различно е отпреди — казва тя. — Ти можеш да го контролираш.

— Да — съгласявам се и се смръщвам. — Но не е както си го представях. По-слаб е.

— Е, няма да ти се налага да го криеш повече. Кралица, която е пожертвала живота си за своя народ и да се въздигне още по-силна, като… — Тя млъква, неспособна да измисли правилния термин.

— Като Фирен — веднага се сещам за думата. Тя изглежда объркана и й обяснявам. — Птица от горакската митология. Хоа ми каза за нея. Тя непрекъснато се превръща от пепел в дим и от дим в пламък, и отново в пепел.

Мисълта за Хоа отново ми причинява силна мъка.

— Как е Ерик?

Преди Артемизия да успее да ми отговори, палатката се разтваря и вътре се вмъква Драгонсбейн. Когато ме вижда, всъщност ми се усмихва, но в усмивката й отново има нещо диво и неопитомено, нещо, което не помня в усмивката на майка ми. Прилича на усмивката на Арт.

— Вече си будна — казва тя с отсечено кимване. — Как си?

Вместо отговор, запалвам отново ръката си. Когато виждам как очите й се разширяват от страх и благоговение, се чувствам по-щастлива, отколкото е редно.

— Знам, че ти не вярваш в боговете, лельо. Но, изглежда, те все пак вярват в нас.

Дълго време тя не казва нищо.

— Боли ли? — най-накрая ме пита тя.

Свивам дланта си и огънят изчезва.

— Всичко ме боли — отвръщам й. — Дължа ти благодарности. Без теб щяхме да изгубим много повече воини.

— Беше добра битка — казва тя. — Това, което направи, беше възхитително. Глупаво, но възхитително.

Кимвам в благодарност. Зная, че от Драгонсбейн това е възможно най-голямата похвала, която мога да очаквам.

Артемизия се прокашля.

— И аз се радвам, че дойде — казва тя с изненадващо смирен глас.

Остротата в изражението на Драгонсбейн леко се смекчава, но изглежда, че не може да намери подходящи думи. Стаята се изпълва с енергия, деликатна като паяжина, но когато Драгонсбейн и Артемизия срещат погледите си, между тях преминават хиляди безмълвни думи, а аз се чувствам като натрапник.

Драгонсбейн ми казва, че имам късмет, майка ми не е успяла да ме разочарова през живота си. С растяща буца в гърлото обаче осъзнавам още нещо — че никога няма да преживея момент като този, да погледна майка ми в очите и да й простя за погрешната й природа.

Ерик идва да ме посети, след като Артемизия и Драгонсбейн си тръгват. По долна фланелка и панталони, с коса, свободно падаща около раменете, той изглежда по-млад, отколкото е. Някой вече му е казал за Хоа и се надявам този човек, който и да е бил, да му го е съобщил внимателно.

— Съжалявам — казвам му, но думите, за жалост, не достигат.

Той сяда до леглото ми и взима ръката ми в своята. Дори да е изненадан колко е гореща кожата ми, не го показва. Чудя се дали мълвата вече се е разнесла.

— Императорът никога повече няма да направи онова, което й причини, на друга жена — гласът му е студен и решителен. — Никога повече няма да наранява никого. Иска ми се да беше поживяла в този нов свят без императора, макар и за ден.

— И на мен — казвам и си поемам дълбоко дъх. — Аз убих жената, която я уби. Мога да ти кажа, че я убих при самозащита и че нямах избор, а това е вярно, но също така е вярно, че я убих заради онова, което стори на Хоа, и никога няма да съжалявам за това.

Той се замисля над думите ми, преди да ми даде знак, че е разбрал.

— Някой ден ще ми го разкажеш подробно — казва той. — Напоследък се нагледах на смърт. Дори и тази няма да ми донесе радост.

Прехапвам устни.

— Мислиш ли, че Сьорен е мъртъв?

Очите на Ерик отново намират моите.

— Не — казва той след малко. — Той е предател, а каловаксийците нямат милост към предателите. Но в този случай бих предположил, че Кресцентия ще го задържи жив. Нейната позиция на императрица е нестабилна, те никога не са имали жена управник и едва ли ще са особено въодушевени от идеята. Тя ще трябва да се омъжи за него, за да запази трона.

Мисълта за това ме отвращава, но поне ще означава, че няма да го убият. Не още. Колкото и радостна да ме прави тази вест, не мога да спра да мисля, че смъртта би била милостиво решение в сравнение с ада, през който вероятно минава сега.

— Ще го върнем, преди това да се случи — заявявам на Ерик, сякаш това е нещо толкова просто.

Ерик сигурно знае, че не е, но се съгласява с мен.

— Ще го върнем — повтаря като ехо той и стиска ръката ми.

Тялото на императора е вече изгорено, но въпреки това издигаме клада за погребален огън. Стоя до него, достатъчно близо да докосна овъглената му кожа. Едва ли съм достатъчно силна, за да стоя повече от няколко минути, но се насилвам да се справя. Спомням си какво казах на Блейз преди много време, сякаш преди цял един живот.