Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Но…

Той ме спира, като хваща ръката ми здраво и настоятелно.

— Ти си такава не заради баща ми. Ти си такава въпреки всичко, което се е опитал да изкриви у теб. Не му приписвай такива заслуги.

Думите му не облекчават усещането за черна дупка в мен, която става все по-дълбока, но все пак се радвам да ги чуя. Стискам ръката му.

— Това се отнася и за теб, Сьорен.

Сьорен се усмихва лекичко, но очите му показват друго.

Предполагам, че и двамата не вярваме на думите си.

Когато резенче от слънцето едва се показва на хоризонта, аз заставам пред събралата се войска на брега, усещайки се мъничка пред тях. Но не позволявам това да проличи, изпъвам се в цял ръст и оглеждам моите воини така, сякаш съм достойна да ги командвам. Усилвам гласа си да звучи уверено и царствено. Като човек, който заслужава тяхната вярност.

— Искам да се върна у дома — започвам аз. — Знам, че и всички вие искате същото, независимо къде е този дом. Знам също, че мнозина от вас нямат дом, където да се върнат, защото е бил разрушен от каловаксийците, сринат до земята, за да бъде прекъснат животът там. Гораки ми дава надежда, че животът след обсада е възможен, че вашите страни ще се въздигнат отново. А ако това е невъзможно, аз ще ви предложа нов дом в Астрея.

Правя кратка пауза, преди да продължа.

— Днес ще започнем нашия триумф над каловаксийците. Днес ще им заявим, че сме били потъпквани прекалено дълго, че са ни отнели твърде много, че са разрушили безброй съдби. Днес ще заявим всичко това и ще поставим началото на нашето отмъщение.

Одобрителни възгласи се понасят сред тълпата и аз се изправям още повече.

— Днес ще им покажем от какво сме направени. За Астрея — извиквам аз. — И за Гораки, за Йокси, за Манадол, Тиава, Раджинка и Кота. Ще се вдигнем заедно и ще покажем на каловаксийците колко са грешили някога, смятайки ни за слаби.

Този път възгласите са толкова силни, че са направо оглушителни.

Битката започва, когато слънцето прокървява над хоризонта. Викове на изненада, камбани за тревога, метал, дрънчащ в метал, писъци от болка. Между планините, ограждащи лагера, се носи скот, десеторно усилван от стръмните скали, откъдето наблюдавам, Сьорен и Блейз стоят от двете ми страни. Не можем да се приближим твърде много, но развоят на битката може да се промени всеки момент и трябва да сме достатъчно близо, за да можем да променим стратегията си и да изпращаме съобщения до Артемизия и Херон. Достатъчно близо, за да заповядаме отстъпление, ако е необходимо.

Не се изкачваме прекалено нависоко — никой от нас не е облечен подходящо за планинско катерене. Аз съм отново в червената си рокля — най-царствената, която имам, а Блейз и Сьорен са в тежки брони, за да се включат в битката, ако трябва. Не мога да си представя, че това ще се случи, но на никой от двамата не му харесва да стои отстрани. Дори аз трябва да призная, че е трудно само да наблюдаваш, без да правиш нищо. Ние имаме повече воини от тях, много повече, отколкото те са подготвени да отблъснат, освен това в мъглявата утринна светлина каловаксийците са изненадани. По едно време ние започваме да надделяваме, неукрепналата ни армия взима надмощие над тренираните воини, настъпвайки към мината и лагера до нея, но този момент отминава, когато слънцето се издига над хоризонта. Сьорен беше прав: каловаксийците са достатъчно тренирани, за да компенсират численото ни надмощие. Те се бият с прецизност и сила, каквито нашите воини не притежават. Това, което Сьорен не е допускал обаче, е енергията на нашите воини — яростта и отчаянието, с които е изпълнено всяко тяхно движение, и това ги прави по-силни и по-ожесточени от всякога.

— Бият се на живот и смърт — казва Сьорен от дясната ми страна, в гласа му има чувство на страхопочитание.

— Бият се така, сякаш не ги интересува дали ще оцелеят — поправя го Блейз от другата ми страна.

Всеки път, когато някой от нашите пада, нещо в мен се преобръща. Първите няколко пъти, когато това се случва, отправям молитва към боговете, но скоро падналите са толкова много — твърде много кръв, твърде много тела. Скоро е трудно да се каже кой с кого се бие. Ние обаче напредваме, битката напредва все повече към мината и помещенията за роби до нея, които са обградени с врати от ковано желязо, в техния периметър са разположени казармите на охраната. От нашата удобна позиция не се виждат много от помещенията за роби, само плоски тенекиени покриви и виещи се тънки спирали пушек.