Лора Себастьян - Повелителката на дима

И двамата падат на земята и корабът застива неподвижен.

След като Блейз изпада в безсъзнание и опасността е овладяна, оценяваме щетите по кораба. За щастие, най-големите повреди са около мястото, където стоеше Блейз — горната палуба, мачтите и перилата. Има дупки под палубите, от които блика вода, но те са лесни за закърпване.

— Не може да стигнем далеч без платна — казва Артемизия, когато докладва за извършените ремонти. Аз самата не съм ги видяла. Откакто Херон и Сьорен докараха в каютата ми тялото на Блейз, все още в безсъзнание, не съм излизала навън вече три часа.

— Не е нужно да ходим далеч — напомням й, без да отмествам поглед от застиналото лице на Блейз. — Само на около миля сме от брега. Можем да акостираме там. А имаме и гребни лодки.

Артемизия кимва, погледът й се мести ту към Блейз, ту към мен отново.

— Изпратихме съобщение до останалите кораби и те ще ни срещнат там. Ще трябва да стъпим на сушата след час.

Тъй като не отговарям, тя продължава.

— Трябва да си починеш малко, Тео. Денят ще бъде дълъг — казва тя с изненадващо нежен глас. Въпреки това думите ме човъркат.

— Смяташ ли, че бих могла да заспя, докато Блейз е в такова състояние? — рязко отвръщам. — Той може никога да не се събуди, Арт, а… — гласът ми секва и си поемам дълбоко въздух, преди да направя усилие да продължа. — А ако не беше ти, нямаше да я има и тази вероятност.

Признанието излиза шепнешком, но то остава да витае тежко във въздуха между нас. Матракът поддава, когато тя сяда до мен.

— Мисля, че надценяваш много твоя прицел — казва тя.

Знам, че се опитва да облекчи момента, но аз едва схващам шегата.

— Откъде знаеше, че ако го удариш и той изпадне в безсъзнание, всичко ще спре? — питам я.

Артемизия въздъхва.

— Не знаех. Предположих, случайно, опасно предположение. Ако не беше подействало, щях да направя онова, за което ме помоли, и да го убия. Просто… Струваше си да опитам. Не исках… — гласът й прекъсва за миг. — Не исках да загубя още един човек.

— И аз — казвам аз. — Но това не ме спря да се опитам да го убия, когато се стигна до този момент.

Артемизия докосва рамото ми, което ме изненадва.

— Рискувахме живота на много хора, Тео — казва тя, гласът й е нетипично нежен. — Ти постави страната си над сърцето си и това не е нещо, от което да се срамуваш. Блейз би го разбрал.

Кимвам в съгласие, макар думите й ме бодат като треска под кожата.

Да, Блейз би го разбрал. Но той никога нямаше да направи подобен избор, ако ролите ни бяха разменени.

Блейз отваря очи след известно време и в този момент цялото напрежение, обвило сърцето ми, се развива като макара. Той премигва няколко пъти и тъмнокафявите му очи се фокусират върху мен.

— Тео — името ми излиза като молитва от неговите уста. Виждам как спомените нахлуват в него. Той сигурно си спомня всичко. Когато изгуби контрол в Ста Криверо, каза, че е виждал всичко, въпреки че се е чувствал така, сякаш е извън своето тяло.

— Наред ли е всичко? — пита най-накрая той.

— Нямаше жертви — отвръщам и раменете му се отпускат от облекчение. — Повредите по кораба бяха лесно отстранени. Всеки момент ще започнем товаренето на лодките, за да се отправим към брега.

Той кимва и прави усилие да се изправи. Изчаквам да ме попита какво се е случило, как така е още жив. Ако си спомня всичко, преди да изгуби съзнание, със сигурност ме помни с меча в ръка. Виждам този спомен, отразен в очите му, в несигурния начин, по който ме гледа. Виждам въпроса, застанал на устните му, преди да реши, че не иска да знае отговора.

Вместо това разтърсва главата си, сякаш се опитва да я проясни.

— Има ли новини от другите кораби, които очакваме? От вектурийците и гораките? — пита той и така променя темата към по-лесни, практически неща.

— Не — отвръщам, — но ще дойдат. Дори да закъснеят, имаме достатъчно воини, за да издържим, докато пристигнат.

Той замълчава за секунда, а после ме пита:

— Защо му имаш доверие? — въпросът ме сварва неподготвена, но е ясно, че си го е задавал напоследък. — Вожда Капил, разбирам. Направила си му услуга и той се отплаща. Но Ерик? Какво иска той? Ти дори не го познаваш, нали?

— Той иска същото, каквото и ние — отвръщам. — Същото нещо, което смятаме, че искат и бежанците. Да възстановим страните си. Да създадем дом и да защитим хората, които обичаме. И да отмъстим, разбира се — гърдите ми се стягат при мисълта за Хоа. Ерик още не знае. Херон предложи да му съобщим новината чрез златния къс, но аз му казах да не го прави. Някои неща трябва да се съобщят лично.