Лора Себастьян - Повелителката на дима

Блейз сигурно също го разбира. Той се извръща от разбитите кораби и насочва цялото си внимание върху бягащия.

Раменете му се разтрисат, докато си поема дълбок, треперещ дъх и вдига ръцете се отново. Надава животински рев, толкова силен, че може да разтвори небесата. Енергията, която приижда от ръцете му, не е просто лъч светлина, изстрелян от нас към тях. Това е торнадо, носещо се през въздуха без определена мишена — колкото безцелно, толкова и брутално.

Бягащият каловаксийски кораб е ударен най-лошо, от него не остава нищо друго, освен трески, и всичко става толкова бързо, че нямам време да примигна. Но и нашият кораб е засегнат. Хората зад мен пищят и изпопадат на палубата, прикриват си главите от падащите части на кораба, който започва да се троши.

— Блейз! — крещя, но викът ми се загубва в бъркотията. Парче от мачтата над главата ми се откършва и полетява към мен. Замръзвам на място, неспособна да помръдна, докато една ръка се обвива около кръста ми и ме изтръгва оттам.

— Откарай всички назад, към кърмата на кораба — казва ми Сьорен, докато изтегля меча си от ножницата.

Сграбчвам ръката му с меча.

— Не — думата се изтръгва от дълбините на тялото ми. — Той не осъзнава какво прави, ти не можеш…

— Тео, огледай се. Той ще избие всички ни — казва Сьорен, сочейки наоколо със свободната си ръка. — Той ме помоли за това и аз имам честта да го изпълня.

Преглъщам, сълзите парят в очите ми.

— Нека аз да го направя тогава — казвам с треперещ глас. — Дължа му го, Сьорен.

Очите на Сьорен проблясват към Блейз, после към мен. След секунда кимва и ми подава меча.

— Запомни — удари силно и истински, за да свърши бързо.

Кимвам. Едва когато се отвръща от мен и започва да подканва изплашените хора да отидат към кърмата на кораба, осъзнавам, че почти същото нещо ми каза, когато бях опряла камата в гърба му.

Стягам се и пристъпям към Блейз, който все още е легнал върху перилата на кораба, а тялото му се тресе, карайки мускулите му да се свиват и играят. Херон и Артемизия стоят от двете му страни, твърде изтощени от собствените си усилия, за да предприемат друго, освен да го викат по име, вперели погледи в него, но гласовете им се губят сред непреодолимия грохот на разрухата.

Мечът е по-дълъг от онези, с които съм се упражнявала с Артемизия, и върхът му се влачи до мен по палубата. Корабът се килва на една страна и аз залитам, подпирам се на меча като на бастун, за да се задържа изправена, но корабът се залюлява на другата страна. С всяка стъпка, която правя към Блейз, усещам тялото си сякаш се движи в плаващ пясък, но аз не откъсвам очи от него и продължавам да напредвам, крачка по крачка.

В далечината чувам Артемизия да крещи името ми, но тя сякаш е на хиляди мили от мен. Всичко е далеч от мен. Сякаш светът се състои само от Блейз и мен, и от меча в ръката ми.

Въздухът помежду ни пращи от светкавици. Пресягам се и докосвам рамото му, надявайки се въпреки всичко, че ще стане като последния път и моето докосване ще го освободи от магията на Глейди или каквото и да е това, което има власт над него. Но когато главата му се обръща към мен и очите му срещат моите, в тях няма нищо, останало от Блейз. Те ми напомнят повече на втренчените очи на Хоа, изцъклени и безжизнени, след като душата беше напуснала тялото й. Той ме гледа, но не ме вижда.

— Блейз — прошепвам името му.

Палубата започва да се пропуква под краката ми, парченца дърво се надигат, сякаш са обелки от плод. Сега е различно от онова, което се случи в Ста Криверо. Тогава беше останало достатъчно от него, за да го върна, но сега той е повече магия, отколкото човек, недосегаем, неспасяем. Преглъщам сълзите, заплашващи да потекат, и вдигам меча с треперещи ръце.

Сякаш стоя отново над Ампелио с върха на меча, опрян в гърба му. Убих го тогава, за да го избавя от още болки, за да спася себе си, да съхраня бунта жив. Кое е по-различното от сега?

Стискам силно очи, за да не се изплъзне някоя сълза. Знам какво трябва да направя — да прокарам острието през гърдите му, силно и истински, точно както каза Сьорен.

Поемам дълбоко дъх.

Хващам по-здраво ефеса на меча.

Втурвам се напред към него.

Мечът се извива и измъква от хватката ми, от силата му падам на земята. Трябва ми време да схвана какво става, но когато разбирам, времето сякаш тръгва по-бавно.

Артемизия с меча на Сьорен, стискайки острието, вместо ефеса. Пръстите й потъват в острия ръб, опръсквайки кованото желязо с червени ручейчета. Щурмува Блейз с гърлен вик, който едва чувам, а сърцето ми се свива на топка в гърдите ми. Вместо да го прободе, тя вдига над главата си тежкия ефес на меча и го стоварва върху главата на Блейз с последния й остатък от сила.