Лора Себастьян - Повелителката на дима

Всички стават от масата, столовете стържат по дървения под. Оставам седнала. Твърде много съм притеснена, за да сложа храна в стомаха си, а и не искам останалите на кораба да ме виждат такава — несигурна и уплашена.

— Блейз — извиквам му, когато другите се изнизват навън. — Остани за малко, моля те.

Той замръзва на прага и ме поглежда, преди да се върне обратно. Артемизия също се спира и ми кимва, преди да излезе от каютата и да затвори вратата, макар да съм сигурна, че ще чака отвън, за всеки случай. От тази мисъл ми се гади и се чувствам още по-зле, когато осъзнавам, че съм благодарна за нейното присъствие.

Никой от двама ни не започва да говори и между нас тегне тежко мълчание. Не сме разговаряли много, след като напуснахме Ста Криверо, и не съм сигурна кой кого избягва, нито пък дали е умишлено. Толкова много неща трябваше да се свършат, за да се подготвим за тази битка. Но докато си мисля това, се сещам, че намирах време за Сьорен, когато идваше в стаята ми всяка нощ, имах време да заспивам в обятията му. Чудя се дали Блейз знае за това. Сигурна съм, че го подозира.

— Не ми харесва този план — казвам и се прокашлям.

За малко остава тих.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва? — най-сетне ме пита той. — Да не мислиш, че ми е приятна идеята да си рискувам живота по този начин?

— Мисля, че ти е приятна идеята да бъдеш герой — думите сами напират навън, преди да успея да ги спра.

Блейз залита назад, сякаш съм му ударила плесница.

— Идеята не беше моя, Тео. Ти чу Артемизия и Херон, и Сьорен — всички смятат, че това е най-добрият ни шанс. И ти знаеш, че е така.

— Това не означава, че искам да го направиш — отвръщам му тихо.

В продължение на един болезнен и за двама ни момент той остава там.

— Вярваш ли, че Глейди ми е дала този дар?

— Мина каза…

— Аз не те питам какво ти е казала Мина или Сандрин, или Херон, или Арт. Питам теб дали го вярваш.

Прехапвам устни.

— Да — отвръщам след малко. — Вярвам, че Глейди те е благословила.

— Тогава ще е обида за нея да не използвам дара й — казва той с мрачна усмивка. — За това съм предопределен. Позволи ми да го направя.

— Ти нямаш нужда от моето разрешение, Блейз — поклащам глава. — Другите се съгласиха с теб. Те ме превъзхождат числено.

— Това е без значение — отвръща той. Изглежда, сякаш се бори със себе си за миг, преди да вземе ръцете ми в своите и лекичко да ги стисне. Кожата му гори, както винаги, но и аз стискам неговите ръце.

— Ако ме помолиш да не го правя, няма да го направя.

Това е жестоко предложение и част от мен го мрази, че го изрича, защото за мен няма правилен отговор. Нито мога да му дам благословията си, нито мога да го спра.

— Ти се познаваш — казвам вместо това и се насилвам да се усмихна. — Ако ти вярваш, че можеш да го направиш, тогава го вярвам и аз.

Луната ни осигурява цялата светлина, от която се нуждаем, докато корабът ни се носи преди флотата. Те ще изчакат нашия сигнал дали е безопасно. На носа, рамо до рамо стоят Херон, Артемизия и Блейз, взиращи се в хоризонта, където патрулират три каловаксийски кораба. Сьорен и аз сме застанали по-назад, наблюдаваме и очакваме нещото, което може да бъде определено само като чудо.

Ръката на Сьорен е върху ефеса на меча му, очите му — насочени към Блейз. Не е необходимо да го питам дали наистина ще изпълни указанието на Блейз да го убие, ако загуби контрол — знам, че ще го направи без колебание, както със сигурност знам, че ще го спра, каквото и да ми струва.

Дори ако това застраши всички останали? , шепне в главата ми глас, но го пренебрегвам.

Всички на кораба, които нямат дежурство, се тълпят зад Сьорен и мен, за да наблюдават тримата отпред, и сякаш всички едновременно сме затаили дъх и чакаме момента, в който най-накрая ще издишаме. Пръв започва Херон, макар единственият знак за това да са раменете му, напрегнати заради усилието. Ефектът обаче е мигновен и се разпростира върху кораба и всички нас. Изпитах същото, както когато той използваше дарбата си върху мен, кожата ми започва да изтръпва, сякаш цялото ми тяло е заспало. Един бърз поглед назад ме уверява, че и другите го усещат — някои гледат надолу към телата си и в почуда, смутени, виждат как започват да избледняват пред очите им.

Удивлението обаче не е така силно, каквото беше, когато Херон ме направи невидима. Не е достатъчно силен да направи целия кораб невидим. Но заради дарбата му и естественото прикритие на нощта би трябвало да е невъзможно да ни видят.