Лора Себастьян - Повелителката на дима

Макар да знам, че повече ще навредя, отколкото да помогна, ако се опитам физически да поведа армия, трудно е да не се чувствам като разглезена инфанта в детска люлка с меки възглавнички. Сигурно Сьорен се чувства още по-зле от мен, въпреки че никога не ми се оплаква през нощите, които прекарва в моята стая, където двамата се сгушваме заедно под завивките, забравяйки напълно за останалия свят. За него да се бие ще е твърде рисковано и потенциално смущаващо — тъй като си е каловаксиец, твърде лесно някой приятелски меч може да намери път към сърцето му. Въпреки това усещам разочарованието, което витае около него.

Опитва се да го компенсира, посвещавайки се напълно на изработване на стратегии. Тъй като е виждал мините от позицията на каловаксийски главнокомандващ, неговият принос е безценен. Дори моите Сенки, които са прекарали години в мините, са изненадани от детайлната илюстрация, която Сьорен скицира върху пергамента, поставен на бюрото ми.

— Оградил съм местата, където ще има пазачи — казва Сьорен. Отмествам поглед от мрачното му лице към картата. Има много повече кръгове, отколкото празни места. — Много са — признава той, когато никой от нас не проговаря.

— Много е меко казано — свива устни Артемизия.

— Няма да е лесно да се завземе мината, както беше с лагера — потвърждава Сьорен. — Въпреки това ние ще ги превъзхождаме по численост, а те няма да го очакват, което ни дава преимущество.

— Достатъчно ли ще е, за да неутрализира тяхното преимущество — умението им да се бият на суша плюс изобилието от средства, опит, сила и скъпоценни камъни, които да им помагат — пита Блейз.

— Може би — колебае се Сьорен. „Може би“ не е достатъчно добре, но е най-доброто, на което можем да се надяваме. Разтривам слепоочията си и се взирам в картата, сочейки брега.

— Значи, ние ще се приближим от тази посока? — Сьорен кимва. — Но ще има повече ефект, ако изпратим два от по-бързите кораби да заобиколят и да дойдат от тази посока — казва той, сочейки брега откъм далечната страна на Огнената мина. — По този начин ще атакуваме на два фронта и ще имат един канал по-малко да изпратят предупреждение до баща ми.

— Разполагаме ли с достатъчно мъже да го направим? — питам аз. — Като разделим силите си, няма ли да ги улесним да ни изловят от двете страни?

Сьорен се взира в картата, толкова е съсредоточен, че веждите му образуват права линия.

— Би трябвало да са достатъчно — казва той след малко. Би трябвало. Сигурно има причина, поради която Драгонсбейн не искаше да се присъедини и да се бие с нас — съществува риск, при това голям.

— Няма да имат никакви кораби, които да наблюдават югоизточното крайбрежие — добавя Сьорен. — Но по на север ще патрулират няколко кораба. Ние разполагаме с достатъчно кораби, за да се справим с тях, но вероятно ще загубим някои от нашите.

— Не можем да си позволим да губим кораби — намръщвам се аз. Една идея ме завладява и поглеждам към Херон.

— На какво разстояние може да се разпростре твоята невидимост? — той обмисля въпроса ми.

— Не мога да кажа, досега не съм опитвал да покрия повече от двама души.

— Можеш ли да покриеш цялата флота? — още докато изричам на глас молбата си, въпросът ми звучи безнадежден. Херон смръщва вежди.

— Не — отвръща бавно той. — Но може би ще мога да направя така, че да избледнеем достатъчно, за да е трудно да ни виждат, особено ако си поиграя с водните отражения. Но няма да е за дълго. Няма да е достатъчно дълго, за да преминем покрай тях незабелязано.

Артемизия накланя главата си настрани, тъмните й очи са замислени.

— Щом Херон може да направи флотата ни почти невидима, аз пък мога да накарам теченията да ни изтласкат по-бързо покрай каловаксийския патрул. Може да не успеем да се промъкнем незабелязано, преди той да изгуби способността си да ни направи невидими, но най-малкото ще можем да ги изненадаме достатъчно, за да намалим нашите загуби — тя прави пауза, а очите й проблясват към Блейз. — Или — продължава тя предпазливо — да разцепим корабите им, без да им дадем възможност да използват дори и едно оръдие.

Погледите на Блейз и Артемизия се срещат, очите му се разширяват, когато разбира какво има предвид тя. След малко кимва:

— Мога да направя това. Дървото идва от земята.

Изведнъж си спомням как Блейз накара дървото, от което беше направен корабът „Дим“, да се разтресе неравномерно, като неговото сърцебиене, как се изплаших, че може да се разпадне на трески. Артемизия е права — ако можем да използваме тази сила срещу каловаксийските кораби, ще успеем да нанесем значителен удар още преди да сме стъпили на брега. Но на стръмен бряг.