Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Ваше величество — казва Сандрин и привлича вниманието ми отново към себе си. За първи път се обръща така към мен и титлата, произнесена от неговата уста, звучи странно. Звучи така, сякаш още не съм я заслужила.

— Сандрин — навеждам глава, — благодаря за помощта. Веднага щом качим всички на корабите, тръгваме. Нямаме много основания да смятаме, че стакриверийците ще ни преследват. Не си падат много по сраженията.

Той кимва.

— Предадох съобщението ви на всички — казва той и поглежда назад към Блейз. Мнозина още размислят.

— Това не е лесно решение. Ще имаме време да го обсъдим повече на кораба. Ти ще бъдеш на моя кораб, нали? Както и всички старейшини. Вашите напътствия ще са от голямо значение за мен.

Той изглежда изненадан от думите ми, но кимва в съгласие.

— Ще се радвам — той се покланя отново, преди да се присъедини към останалите старейшини, които извеждат бежанците извън лагера.

Когато Сандрин си тръгва, Блейз се приближава. В очите му прозират мислите, които му тежат. Не съм сигурна какво да кажа, така че се спирам на благодарностите.

— Радвам се, че бях полезен — казва той. — Артемизия мислеше, че битката ще е твърде опасна за мен — това беше умно решение, но Блейз не звучи доволен от това.

— Имах нужда да си тук — казвам му. — Как мислиш, че мина? Знам, Сандрин каза, че още не са решили, но…

Блейз знае какво го питам и в ъгълчетата на устата му увисва мрачна усмивка.

— Мисля, че първата реакция на голяма част от тези, които могат да се бият, беше да кажат да. Вярвам, че накрая това да ще натежи над всичките им колебания.

Усмихвам се, едно въгленче надежда започва да тлее в мен. След малко той размишлява над думите си.

— Дадох на Арт моите скъпоценни камъни. Прекалено е опасно да се качвам на кораба с тях.

И преди ги беше давал на Арт да ги пази. Не завинаги. Отново ще си ги вземе. Отново ще се опита да направи нещо глупаво и благородно. Но не днес. Днес е тук и е в безопасност. И е просто Блейз.

Той се протяга и ръцете му ме обгръщат. Прегръдката е твърде гореща, особено под стакриверийското слънце, но аз отвръщам на тази прегръдка и го притискам силно до себе си.

— Отиваме си у дома, Тео — шепне той в ухото ми. В неговия глас думите у дома звучат като захарен памук, сладък, но крехък.

Те ехтят в ума ми дълго след като ме пуска — дума, молитва, обещание, което ще бъде изпълнено.

Две хиляди души се съгласяват да воюват.

Петнайсетте кораба, които екипажът на Драгонсбейн отвлича от пристанището, едва побират хората, но успяваме да качим всички. Въпреки че са наблъскани в корабите, все пак си мисля, че имат повече пространство, отколкото в лагера. Флотата на Драгонсбейн също прие много от бежанците, които не могат или не искат да се бият, макар че не съм сигурна какво възнамерява тя да прави с тях.

Може и да не вярвам много на Драгонсбейн, невинаги се доверявам на нейната лоялност или преценка, или мнение за другите, но ми се налага да приема, че ще се отнесе добре към тези хора, след като разочарова мнозина от тях първия път. Ние и двете искаме най-доброто за Астрея, независимо че често имаме разногласия.

Когато тръгваме по различни пътища, трудно е да не изпитваш угризение или тъга. Тя разочарова и мен по не толкова важни причини. Простими, ако тя някога ми даде възможност да й простя. Това обаче няма да е Драгонсбейн. Тя не иска прошка от никого. Не е поискала от майка ми, няма да поиска и от мен. Няма да помоли за прошка дори дъщеря си, но Арт си го знае добре и не очаква друго.

Стоим на кърмата на кораба и наблюдаваме как малката й флота изчезва в далечината. Тая някаква надежда, че ще завият и ще се присъединят към нас, но Артемизия изглежда примирена.

— Това го умее най-добре — казва тя след малко. — Затова е оцеляла толкова дълго, знае кога да избяга.

В тона на гласа й долавям нещо, което не бях забелязала допреди няколко седмици, когато не я познавах така добре като сега. Никога не е очаквала, че майка й ще остане, но през цялото време се с надявала.

— Съжалявам — казвам й.

Тя свива рамене, рязко и грубо, без обичайното й перчене. Толкова силно е стиснала челюсти, чак се изненадвам, че оттам могат да излязат думи.

— Само глупаците хабят време в желания и извинения — казва тя, но в думите й липсва обичайната жлъч.

Ние и двете сме глупачки тогава , мисля си аз, макар да не го изричам на глас. Това не е нещо, за което Арт иска да говори, а и не е необходимо. Така че не я притискам да споделя чувствата си, дори не се опитвам да я докосна, както навярно аз бих искала някой да направи, ако бях на нейно място. Тя не е нещото, от което има нужда. Има нужда някой да стои до нея и да се преструва, че не забелязва, когато сълзите й започват да капят. Затова правя точно това.