Лора Себастьян - Повелителката на дима

Предстои ни дълъг път и съвсем честно, не съм сигурна кое предпочитам: да ми вони на тъмница, или да ми мирише на себе си — на морска сол и плавей. Тази миризма някак ме връща назад във времето, за което по-добре да не мисля.

Когато момчето докарва коня, Сьорен ми помага да го възседна, преди да се качи пред мен. Взима поводите от коняря и тръгваме със залитане. Обвивам с ръце кръста на Сьорен, докато вятърът брули кожата ми. Веднъж озовали се извън града, най-после свалям качулката от главата си.

Направихме го, осъзнавам аз с възторг. Измъкнахме се от града, преди тялото на Колтания да бъде намерено и операторът на платформата да дойде на себе си и да разкаже на всички какво се е случило. Дори да открият някой от двама ни сега, пазачите няма да успеят да тръгнат навреме, за да ни догонят. Когато наистина разберат какво се е случило, ще приемат, че сме си тръгнали така, както сме дошли — с корабите на пристанището. Няма да се сетят да ни търсят в бежанския лагер. Хващам кръста на Сьорен още по-здраво.

— Добре ли си? — пита ме той, но гласът му се губи във вятъра. Кимвам в рамото му.

— Знаеш, че не бих те изоставила — той не казва нищо известно време и си мисля, че изобщо не ме е чул, което е обяснимо, вятърът така шуми, че едва чувам собствените си думи. И точно когато решавам, че няма да ми отговори, той го прави.

— Никога не си ме изоставяла. Дори когато това ще улесни нещата за теб.

Сещам се за решението си да го спася от тъмницата и колко по-лесно наистина щеше да бъде, ако бях го оставила там. Сега щях да съм на някой от корабите заедно с моите Сенки, щяхме да си спестим множество неприятности, а също и да избегнем допълнителни рискове. Спомням си за сделката с Драгонсбейн на борда на „Дим“ и какви жертви направих, за да извадя Сьорен от карцера. Спомням си, когато аз бях в тъмница, казах на Блейз да не ме спасява, защото знаех, че Сьорен ще го направи, а и защото можехме да използваме това като преимущество за нас.

Появата на Сьорен в живота ми усложняваше нещата, но сега разбирам, че не бих искала да бъде другояче.

В градината му казах, че не може да ме обича, защото всъщност не ме познава, и все още го вярвам. Но това не променя факта, че аз го познавам. Това не променя факта, че аз съм влюбена в него.

Когато стените на лагера се появяват на хоризонта, слънцето се показва, увиснало ниско на изток, а дискът му опира в пясъчните дюни. Достатъчно е светло, за да видим, че не сме първите пристигнали: една група вече приближава входа с извадени оръжия. В далечината единственият детайл, който мога да различа, е синята коса на Артемизия.

Сьорен спира коня на върха на една пясъчна дюна, от която може да се види лагера, и оставаме там, за да наблюдаваме битката, която се разиграва пред нас. Само половин дузина стражи се впускат към стените от близките казарми. Артемизия набързо се справя с един от тях, макар че той размахва два меча срещу нейното единствено острие. Първо отблъсква от ръката му единия от мечовете, но когато той настоятелно настъпва с другия, тя отвръща на удара и му отсича ръката.

Извръщам поглед, макар че писъците на мъжа достигат до височинката, на която сме застанали.

— Скоро ще приключи, нашите ги превъзхождат — казва ми Сьорен, докато слиза от коня и ми помага да стъпя на земята.

— Стражите пазеха бежанците да не напускат лагера. Бяха натоварени да държат хиляди беззащитни хора в кошара, наистина бяха нещо като овчари. Никога не са си представяли, че някой ще ги атакува отвън.

Сьорен ме поглежда и навярно вижда притеснението ми, когато друг от нашите воини вкарва острието си в стомаха на пазач, което излиза от другата страна на тялото му.

— Не е нужно да гледаш — казва ми той. — Ще ти кажа, когато е готово.

Отначало смятам, че трябва да остана и да наблюдавам. В края на краищата аз наредих това да бъде направено и макар да не съм там долу, в разгара на боя, цялата пролята кръв е върху моите ръце. Най-малкото, което мога да направя, е да понеса да бъда свидетел на всичко това. Но както каза Сьорен, битката скоро ще приключи, а има да се свърши още много подготвителна работа.

— Благодаря ти — казвам на Сьорен и минавам от другата страна на коня и свалям пелерината. Приглаждам пурпурно червената си рокля, но не мога много да прикрия мръсотията и гънките по нея от ездата. Ще трябва да се примиря — каквато е, такава.

Сьорен ме поглежда и вдига вежди.

— Нямах представа, че отиваме на бал. Щеше да е по-практично да яздиш в панталони.