Лора Себастьян - Повелителката на дима

Сьорен откъсва поглед от меча си и се обръща към мен.

— Откъде започваме? — пита ме той.

След известно време извиквам на Тизоли, че съм готова да си тръгна. Когато се задава по коридора с извадената вече връзка ключове, ме обзема кратко колебание. От всичко, което извърших тази нощ или което тепърва ще направя, именно тази част ме изпълва с разкаяние. Защото Тизоли е далеч по-добър от всички стакриверийци, които срещнах.

Въпреки това скачам върху него веднага щом се обръща с гръб към мен. Мятам ръцете си около шията му, както Херон ме е учил, и стискам с все сила. Изритвам ключовете от ръката му в килията на Сьорен.

Чувствам се зле, когато накрая Тизоли се свлича на колене и очите му потрепват, преди да се затворят. Продължавам да го държа, докато Сьорен отключва килията и идва към нас с приготвен меч. Отмествам се от Тизоли и гледам как Сьорен го ръгва съвсем лекичко по рамото с върха на меча. Тизоли не помръдва, но гръдният му кош се движи нагоре, надолу.

— Не си го убила — казва ми Сьорен и въпреки че и самата аз го виждам, радвам се да чуя думите, произнесени на глас.

Кимам и измъквам камата си от мястото й на хълбока ми.

— Почти съмва, а ние трябва да сме на път към лагера, преди дворецът да се е събудил — казвам аз.

— Имам чувството, че изживявам дежавю, Тео. Сякаш беше вчера, когато аз спасявах теб от тъмницата.

— Разликата е, че този път аз не зная никакви тайни тунели — признавам си.

Той ме поглежда предпазливо.

— Какъв е планът тогава? Излизаме през централната порта? Може още да е нощ, но ще има будни хора.

— Знам — сърцето ми блъска в гърдите още по-силно. — Стакриверийците обичат спектаклите, така че ще им изиграем един. Кимвам към тялото на Тизоли, облечен в обикновени панталони и риза, със стражарско яке отгоре. — Двамата май сте с един и същи ръст.

Сьорен се вторачва недоверчиво в мен, но виждам как колелцата в мозъка му се задвижват и той отвръща в съгласие.

— Обърни се.

Завъртам очи от досада, но се обръщам.

— Да не би изведнъж да си станал свенлив?

— Не особено — чувам изхлузването на дрехите и тупването на събутите обувки. — Но ти трябва да си опичаш акъла, защото не искам да ти открадна дрехите.

Прихвам в смях.

— Със сигурност не е нито времето, нито мястото за тъпите ти шегички.

— Не съм толкова убеден в това — отвръща той. — Да си спасявам кожата не е чак толкова страшно, както би трябвало да е, след като го правя с теб. Вече можеш да се обърнеш.

Обръщам се и първото нещо, което осъзнавам, е, че Тизоли и Сьорен не са еднакви на ръст. Ризата и панталоните донякъде стават, в смисъл че се закопчават, без да се скъсат. С широкия гръден кош на Сьорен ризата се разтваря между копчетата, а ръкавите и панталоните са с около три сантиметра по-къси. Сьорен, изглежда, също е разбрал проблема, но по-скоро се забавлява, отколкото да се тревожи от него.

— Може ли да се направи нещо? — пита той, като придърпва ризата в напразно усилие да я направи по като за него. — Ще трябва да свърши работа. Какво ще правим с теб обаче? Ти си съвсем разпознаваема.

Вдигам пелерината си от пода и се покривам с нея, като издърпвам качулката напред, така че лицето ми да е в сянка. Сьорен тръгва да вдига униформеното яке на Тизоли, но аз го спирам.

— Въпреки това може да привлечем нечие внимание — признавам аз. — Трябва просто да сме сигурни, че когато това се случи, ще им спретнем хубаво шоу.

Тръгваме по стълбището, вместо да се качим на платформата, изкачваме се нагоре по разнебитените стъпала, които сякаш се трошат под краката ни. С изобретяването на движещата се платформа те изобщо не се използват и затова се разпадат. Но в мъртвилото на нощта не срещаме друг пазач, докато не стигаме до главното ниво, а дотогава се препъваме и смеем заедно доста шумно. Почти изцяло се облягам на Сьорен, сякаш не мога да стоя сама, а той се е облегнал на мен. Всеки порив на стари чувства, породени от тази близост, бива бързо потушен, защото Сьорен все още мирише на тъмницата — на цялата онази смрад от плесен, мрак и престояла пот. Никога не съм си представяла, че ще съм благодарна за тази миризма.

Стражът ни извиква нещо на стакриверийски, което, допускам, че е въпрос. Лицето му е зачервено и буреносно. Той сочи към отворената врата към стълбището зад нас, така че, предполагам, неговият въпрос е сигурно нещо като: Какво сте правили вие, идиоти такива, там долу?

Сьорен обаче го разбира, изправя се в цял ръст и тръгва наперено, като едва не загубва равновесие. Слага ръка на рамото ми, за да се задържи изправен. Сочи към мен и казва нещо на стакриверийски, като завалва думите така, сякаш доста си е подпийнал. Вдига многозначително вежди към пазача — извинение за похотливата причина, която сигурно обяснява пребиваването ни в тъмницата, както и факта, че е покрит с кал и мръсотия.