Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Хайде, Арт, ако ще будя майка ти по това време, не искам да съм сама.

Когато Драгонсбейн отваря вратата, има вид на човек, готов да убие когото и да било зад нея. В бялата си нощница, с коса като къдрав облак около набразденото от възглавницата лице тя изобщо не прилича на онази Драгонсбейн, която познавам и от която, ако трябва да съм честна, се страхувам.

Искам да й потърся директно сметка за Водните скъпоценни камъни, но си сдържам езика. Точно сега тя ми е необходима.

— Дано да има добра причина за това — казва тя, докато гневният й поглед шари между мен и Артемизия.

Артемизия ме сръгва с лакът и аз приемам това като подканване да започна.

— Ами, аз току-що убих сала Колтания в градината, след като установих, че именно тя е убила ерцхерцога и Хоа — колкото и дребнаво да прозвучи, не мога да не се насладя на шока в изражението й. — Сигурни сме, че когато тялото й бъде намерено, а обслужващият движещата се платформа дойде на себе си, крал Етристо ще ме арестува, а после ще ни продаде заедно със Сьорен на императора, за да компенсира каквито загуби е понесъл след провала в търсенето на жених. Тъй като нямам желание това да се случи, тръгваме сега, за да присвоим една флота от търговски кораби на пристанището, така че да можем да закараме бежанците от лагера обратно в Астрея, където ще освободим Огнената мина. А, да, и Ерик ще ни чака там с бежанците от други лагери. Искаш ли да се присъединиш към нас? Ти си доста добра в реквизирането на кораби.

Драгонсбейн се взира в мен няколко мига, устата й виси отворена. Понечва да заговори, но спира, после опитва отново. Това се повтаря няколко пъти, преди накрая да успее да каже следните думи.

— Ти полудя ли — пита ме тя. В гласа й няма обвинение, тя звучи съвсем истински любопитна.

— Отчаяна съм — отвръщам. — Но предполагам, че двете са доста близки състояния.

Драгонсбейн поклаща глава и премигва, за да прогони съня, все още прокрадващ се в очите й.

— Добре — въздиша тежко тя. — Ще ти помогна да излезеш и да вземеш корабите, но след това се оправяй сама…

— Мамо… Капитане — обажда се Артемизия и се прокашля, за да прочисти гласа си, — мисля… вярвам, че това е погрешен избор. Имаме нужда от теб не само за да отмъкнем корабите, но и за боевете също. Нуждаем се от теб, за да победим.

Настоятелният тон в гласа на Артемизия е като удар в корема ми, но Драгонсбейн е непреклонна. Тя се отнася към дъщеря си така, както би погледнала на който и да е член от екипажа си, осмелил се да се оспори решението й.

— Крал Етристо ме измами и затова си тръгвам, като за компенсация си взимам няколко кораба — казва тя.

— Той те е измамил? — въпросът ми се изплъзва, преди да успея да се спра. Думите се отскубват, знам, че са глупави още докато ги произнасям, но все едно, казвам ги. — Това е забавно. Кажи ми точно колко Водни скъпоценни камъка му обеща, за да ме предложи на търг?

Тя издържа на втренчения ми поглед, без да трепне.

— Обещах му мината — отвръща тя.

Към върховете на пръстите ми приижда топлина, но аз ги стискам в юмруци. Не сега, умолявам ги.

— Тя не е твоя, че да я обещаваш — топлината от върховете на пръстите ми започва да се разпространява, пробивайки си път нагоре към ръцете ми и боцкайки кожата ми. Опитвам се да не обръщам внимание, като стискам юмруци още по-силно и забивам нокти в дланите си, болката е навременно отвличане.

До мен Артемизия ми хвърля объркан поглед, а после го отмества към ръцете ми. Драгонсбейн вдига рамене.

— Някой трябваше да помисли за Астрея — казва тя, привличайки обратно вниманието на Артемизия. — Знаех, че ти няма да го направиш, така че аз се заех. Една мина срещу това да си върнем страната. Една четвърт от мощта ни срещу останалата част. Решението не беше трудно.

— Тя не е твоя — повтарям през стиснати зъби. — Ти не си кралица, без значение дали ти харесва, или не. Аз съм наследница на майка си. Ти си само един пират.

Влагам в думите си обида, но те изобщо не докосват Драгонсбейн.

— Етристо не знае как да води битка — казва тя, като откъсва погледа си от мен и поглежда към Артемизия. — Взимането на корабите му ще е лесно и той няма да ни преследва, щом отидем в открито море. Но аз няма да жертвам екипажа си в кръстосания огън с Каловаксия — война, която не можем да спечелим. И ти също не трябва да го правиш, Артемизия. Както се изрази Тео, ние сме само пирати в края на краищата.

Гласът й е рязък, но за първи път Арт не се плаши от него. Напротив, тя застава малко по-изправено.