Лора Себастьян - Повелителката на дима

— О, тя няма да ви убие — уверява ме тя. — Само ще ви направи… по-податлива на обработка. Сега, когато знаем, че сделката между Етристо и Марзен не е единствената, няма да рискувам повече. Няма да бъде лесно да ви изведем тайно от Ста Криверо, ако ритате и пищите.

Тайно от Ста Криверо. Тя не ме убива, но отвличането едва ли е по-успокоителен вариант. И ако никой не дойде след последния ми писък, то изобщо никой няма да дойде.

Все още усещам камата на хълбока си, но след като не я владея добре, когато съм в идеално здраве, със сигурност няма да мога сега в това си състояние.

Нова вълна от болка ме залива, този път по-силна. Толкова силна, че щях да повърна, ако имаше нещо в стомаха ми, но тъй като е празен, само ми се повдига. Болката отново се отдръпва.

— Ако беше пила повече от чая, както ти казах, досега да си е свършил работата — казва Колтания с тежка въздишка, сякаш моята болка й създава неудобства.

Свличам се на земята, черни петна плуват пред очите ми. Част от мен иска да се предаде на мрака и да остави действителността да се изплъзне, за да се спася от следващия пристъп на болка, но аз се съпротивлявам. Налагам си да задържа съзнанието си заето с всичко, което ме заобикаля. Острите ръбове на камъните под мен, одраскания ми от храстите гръб. Лицето на Колтания надвисва над мен, наблюдава ме така, сякаш съм невероятно чудат екземпляр, който тя не е в състояние да определи и назове.

Болката се връща и аз забивам нокти в дланите си, за да се закотвя тук — този трик използвах по време на наказанията на императора, за да не припадна. Изпищявам отново, мъча се дори да викна още по-силно.

— Никой няма да те чуе — казва ми Колтания, но докато говори, вече чувам стъпки, идващи към нас. Сърцето ми започва да тупти силно, но каквато и надежда да съм имала, тя изчезва при появата на канцлера Марзен, който гледа в пълно недоумение ту сестра си, ту мен.

— Колтания — обръща се той към сестра си объркан — ти ми каза, че само ще поговориш с нея.

— Вложихме твърде много пари в тая работа, за да рискуваме да се провали заради нерешителността на едно момиче. Един ден предпочита теб, на другия — принца, на третия — императора. Кой знае кого ще избере утре? — казва тя, без да отмества поглед от мен. — Направих това, което трябваше, Марзен, както винаги. Веднъж да я откъснем от нейните съветници и пазачи, тя ще стане много по-послушна. Но ти беше права за едно нещо, Теодосия — императорът наистина ще дойде, когато научи къде си. Предполагам, че царят скоро ще го предупреди в напразен опит да се подмаже. Ние обаче отдавна ще сме си отишли. Ние ще те пазим, нали така, Марзен?

Канцлерът обаче не я поглежда. Очите му не се откъсват от мен, широко отворени заради шока, а устата му виси отворена.

— Не това планирахме — казва той повече на себе си, отколкото на някоя от нас двете.

— Плановете се променят, Марзен — отсича тя. — Никога преди не си се оплаквал от начина, по който се справям с нещата. Не виждам защо ти е нужно да го правиш сега. Болката ще приключи след малко, а после ще я изведем. Ще остана с нея, а ти иди виж дали всички от антуража ни са готови да тръгнат веднага. Ако някой разбере, че тя липсва, докато сме още тук, няма да има измъкване.

Известно време Марзен не помръдва. Стои, закован на място, и не отмества поглед от мен. Връхлита ме нова вълна болка, от която тялото ми се гърчи в спазми. Изпищявам отново, не толкова заради надеждата, че някой ще ме чуе, колкото да изтръгна някакво съчувствие от него.

Колкото и да ми съчувства обаче, то не е достатъчно. Откъсвайки взор от мен, той поглежда сестра си и кимва.

— Побързай — казва той. — Ако някой разбере за това, няма Аа ни позволят да напуснем града живи.

Тогава той изправя рамене и бързо се отдалечава, без да погледне назад.

Умът ми започва бавно да се замъглява. Тъмните петна стават по-големи. Болката се усилва. Няма да издържа още дълго, но трябва. Няма отново да бъда превърната в нечий затворник, няма да си играят с мен като с пионка. Когато болката отново ме връхлита, се превивам напред и отново изпищявам, посягайки към ефеса на камата под халата ми. Намирам я, но захватът ми е слаб. Едва я държа, колкото и лека да е тя. Не знам как ще намеря сили, за да я използвам.

Но трябва. Нямам друг избор. Хващам камата колкото се може по-здраво, преди да седна. Обръщам очи и оставям тялото ми да се отпусне, да се свлече в храста.

— Най-после — промърморва Колтания. Чувам как стъпките й приближават и как прикляква до мен. Хващам още по-силно дръжката на камата, скрита в гънките на халата ми. Сърцето ми ехти в гърдите и ме държи будна и нащрек сега. Имам само един шанс.