Лора Себастьян - Повелителката на дима

Вдигам чашата към устните си отново, защото би било грубо да не го направя, но отпивам съвсем мъничка глътчица.

— По-добре ли сте? — пита ме тя.

— По-добре — излъгвам. — Има ли някакво развитие със серума на истината?

— Опасявам се, че не — отвръща тя, макар че изобщо не прозвучава извинително. — С всички вчерашни вълнения нямаше време да се работи по него.

Вълнения . Въздържам подтика си да я ударя, но с много усилия.

— По-важно ми е от всякога Сьорен да бъде освободен от затвора — опитвам се да измисля някаква лъжа, която да й прозвучи достоверно. — Сьорен беше много близък с Хо… с Охо — не мога да произнеса името на Хоа, заседнало е в гърлото ми.

— Сигурна съм, че ще бъде много разстроен — съгласява се тя.

— Не само това. Знаете ли защо императорът я запази жива толкова дълго? Дори след като напусна Гораки?

— Чувала съм някакви слухове. Казват, че била доста красива някога.

Някога. Пренебрежителният начин, по който го казва, ме вбесява. Вярно е, че младостта на Хоа си беше отишла, че изглеждаше по-възрастна за годините си, че императорът беше сложил своя отпечатък върху нея по безброй много начини, но си припомням как изглеждаше в бежанския лагер и мисля, че тя беше по-красива от Колтания с нейните начервени устни и котешка грациозност.

— Не смятам, че императорът е способен на любов, но манията е съвсем друго нещо — насилвам се да продължа. — Когато императорът разбере, че вместо сина й е била убита тя, ще освирепее. Важно е да приключим с тази женитба колкото се може по-скоро и да си тръгнем от Ста Криверо, преди императорът да нападне. Знам, че загатнах за това и преди, но нека сега да го кажа направо: щом Сьорен бъде освободен, аз ще избера брат ви за съпруг и ние, всички ние, ще напуснем този дворец, преди императорът да е пристигнал. Мисля, че това е в интерес на всички ни.

Колтания обмисля думите ми за малко.

— Напълно съм съгласна — казва тя, преди да кимне към чашата, нежно обгърната от ръцете ми. — Трябва да изпиете чая си, преди да е изстинал.

Поглеждам към зелената течност. Все още усещам в устата си неприятния привкус от първите глътки като на дървесни клонки и ръжда. Този път, когато вдигам отново чашата с горчивата течност към устата си, плътно стискам устни.

— Виждате ли? Започва да ви харесва, нали? — пита Колтания с усмивка.

Движещата се платформа се разтърсва при спирането си, от което част от чая се изплисква извън ръба на чашата ми. Върху кремавия килим се появяват жълтеникави петна. Какво не бих дала за чаша силно, сладко, ароматно кафе вместо този чай.

— Елате — дръпва ме Колтания за свободната ръка и ме извежда от платформата. — Малко свеж въздух ще ви се отрази чудесно.

По това време на нощта градината е пуста, което кара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Но като оставим настрана опасността и въпреки че е тъмно и безлюдно, усещането е като да се събуждам от трескав сън, изпълнен със замъглени, приглушени цветове и ухания, които са така непреодолими, че се чувствам опиянена от тях. Напълно достатъчно, за да ме замаят. Стискам по-здраво чаената си чаша. Все още е пълна до половината, а не искам да пия повече, но вниманието на Колтания е така съсредоточено върху мен, че не съм сигурна дали мога да го откажа. Тя продължава да държи съдбата на Сьорен в ръцете си. Срещам погледа й и отново се правя, че отпивам глътка чай.

— Вкусен е — излъгвам, но така си спечелвам усмивка от нея.

— Цветята са красиви на лунна светлина, нали? — пита ме тя, докато вървим надолу по пътеката. Пръстите й се провлачват над един храст, обсипан с бели цветове, които сякаш греят.

— Повечето цветя са най-прекрасни на слънчева светлина, но някои цъфтят нощем — като тези . Болензи — на йоксийски се превежда като „нощни цветя“. Има някакво природно съединение, което покрива венчелистчетата им и ги кара да светят в тъмното. Не са ли чудесни?

— Прекрасни са — отвръщам, макар че не ми се говори за цветя.

— Прекрасни — повтаря като ехо тя. — Но същото съединение може да се обере от венчелистчетата и да се свари в концентрирана течност, която е смъртоносна, ако се погълне.

Тя казва всичко това съвсем небрежно, но думите изкарват въздуха от дробовете ми. Парченцата се наместват. Картината става по-ясна.

— Вие никога не се тревожите за брат си — произнасям бавно. — Дори когато царят каза, че още някой от кандидатите е бил убит. Вече сте знаели кой е бил мишената.

Колтания не го отрича. Лениво премигва срещу мен, сякаш вече е отегчена от разговора.