Лора Себастьян - Повелителката на дима

Препъвам се назад, вдигайки ръка към моята уста. Ще повърна. Ще се разпадна. Не зная как отново ще се съвзема. Не и този път.

Изведнъж се виждам отново на седем годинки и тя ме е хванала за ръка, докато императорът опожарява градината на майка ми. Аз съм на осем и се събуждам от поредния кошмар, в който гледам как тейнът убива майка ми. Будна съм и плача, но Хоа е там с чаша вода и кърпичка — единствената утеха, която може да ми даде тя заедно с моите Сенки. Аз съм на девет, десет, единайсет… Тя нежно полага мехлем и превръзки след бичуванията по време на моите наказания. Цяло десетилетие Хоа е неотлъчно част от моя живот, дискретно и недоловимо, но няма съмнение, че ме поддържаше жива по единствения възможен за нея начин.

А аз не успях да сторя същото за нея.

Не осъзнавам, че съм на пода и ридая, докато силни ръце ме повдигат и продължавам да плача върху нечия памучна риза. Извеждат ме от стаята, далеч от Хоа. Искам да пищя, да накарам да ме пуснат, за да се върна при нея, да остана с нея, както тя винаги е била до мен, но думите замират в гърлото ми, удавени в сълзи. Дори не предполагах, че са ми останали толкова много.

Блейз ме отнася в стаята ми. Част от мен съзнава, че той не бива да е тук, защото е опасно, но вече е тук и това е всичко, от което имам нужда точно сега. Нищо друго не съществува извън сълзите ми и образа на Хоа, запечатан в моето съзнание. Не ме е грижа защо е тук, не ме интересува колко е гореща кожата му, стига да ме държи в ръцете си. Не мога да спра да плача, независимо че се опитвам да забавя дишането си.

Поставя ме да застана на нестабилните ми крака, но ме придържа с една ръка през раменете.

— Някой трябва да я зашлеви — чувам Артемизия да казва, но не грубо. — Ще припадне, ако продължава да диша така.

Чува се въздишка, която ужасно много прилича на Херон, и наистина, той престъпва към мен и изпълва пространството, което виждам. Колебае се и за секунда се притеснявам, че наистина ще последва съвета на Артемизия.

— Не — казва Блейз, гледайки разтревожено към Херон — да не си посмял…

— Тя ще се нарани по-лошо, ако не го направиш — казва Артемизия. — Направи го веднага.

Херон гледа ту единия, ту другия с широко отворени очи, но накрая погледът му се спира на мен. Подготвя се, преди да пристъпи към мен. Блейз застава между нас, но Артемизия го изненадва и го събаря на земята.

Тогава Херон нежно докосва ръката ми и всичко потъва в мрак.

Събуждам се в леглото си, като бебе под завивките, и за един блажен момент забравям какво се е случило. За момент Хоа все още е жива. Но този момент свършва и искам да се заровя още по-дълбоко под завивките и отново да потъна в безметежния сън на забравата.

— Добре ли си? — гласът на Блейз, тих и внимателен, прекъсва мислите ми. Оглеждам огряната от луната стая и го виждам как ме наблюдава от канапето. Херон е заспал дълбоко на пода, а Артемизия е в другия край на леглото, с гръб към мен.

Правя усилия да седна. Чувствам се така, сякаш някой ме е ударил с камък по главата и цялото ми тяло пулсира. Устата ми е суха, сякаш съм погълнала памук.

— Не бива да си тук — казвам, пренебрегвайки въпроса му. И бездруго е глупав. Как изобщо мога да съм добре?

Той става от канапето и идва до леглото, прикляка до мен и ми заговаря с нисък глас.

— Дадох на Арт моите скъпоценни камъни да ги пази. Само докато си тръгна утре. Дойдох в града за храна, когато чух новината. Помислих си… Не знам какво си помислих.

— Помислил си, че аз ще имам нужда от теб — казвам тихо, а сърцето ме боли. — Радвам се, че си тук.

Признанието изтрива всичко, което имам. Той ме остави , напомням си, но изведнъж това вече няма никакво значение, защото когато имах нужда от него, той избра мен пред силата си. И точно сега това е единственото, което има значение.

Блейз взима ръката ми в своята и леко я стиска, кожата му гори върху моята.

— Дори без камъните пак има вероятност да изгубя контрол. Ако започна да го губя, дори малко, Артемизия се съгласи да ме убие, преди да съм наранил някого — казва той.

— Много мило от нейна страна — гледам ръцете ни, сплетените ни пръсти. Неговите са груби и мазолести, но въпреки това ме успокояват. Не искам никога да го пусна да си върви.

Той си поема дълбоко дъх и се притеснявам, че е решил да говори за Хоа. А аз не искам. Не мога да говоря за нея в момента, иначе ще се разпадна. Както винаги обаче Блейз е прочел мислите ми, както и аз неговите.

— Драгонсбейн се опита да влезе по-рано. Каза, че иска да се увери дали си в безопасност. Уверих я, че с нас си в сигурни ръце.