Лора Себастьян - Повелителката на дима

Избухвам в тъжен смях.

— Сигурна съм, че го е приела добре — казвам аз. — Знаеш ли, че е имала сделка с Етристо. Затова той ни помага — в замяна на Водни скъпоценни камъни.

Известно време той не проронва и дума, а после силно изпуска въздуха от дробовете си.

— Да можех да се престоря на по-изненадан.

— Отдавна подозирах, че е способна на злини, но това е дори по-лошо. Ампелио беше прав — нейната помощ е на много висока цена, Блейз. Повече не я искам.

Очаквам да спори с мен, да ми напомни, че се нуждаем от нейната флота, че не бихме стигнали толкова далеч без помощта й, независимо от всички поставени условия. Но напротив, той ме изненадва, че се съгласява с мен.

— Значи трябва да я отрежеш. Ти имаш на своя страна гораките и вектурийците, и бежанците. Помощта на Драгонсбейн няма да наклони везните на едната или другата страна. И в двата случая планът ни или ще успее, или не.

Преглъщам.

— Ще говорим за това утре, заедно с другите. Не бива да правим планове без тях. А тя е и майка на Арт все пак — поемам си дълбоко въздух и задавам въпросите, чиито отговори се боя да узная. — Какво се случи? Как Хоа… — не мога да продължа. Гласът ми секва, когато произнасям името й.

Блейз поглежда встрани, разбирайки достатъчно добре въпроса ми.

— Доколкото могат да се направят някакви предположения, гроздето е било предназначено за Ерик, но след заминаването му Хоа се е преместила в неговата стая и… — той млъква и аз се радвам, че не довършва изречението.

— Императорът избива кандидатите за женитба. Не аз съм целта.

— Но защо? — намръщва се той. — Това няма никакъв смисъл. Каловаксийските моряци бяха съвсем ясни — императорът те иска жива или мъртва. Няма какво да спечели от посегателството над тях.

Иска ми се да изкрещя колко греши.

— Защото той може да ме иска мъртва, но повече ме иска жива. Ти си спомняш несъответствията в наградите. Той иска да страдам. Иска той да е причината за това, дори и самият той да не държи камшика.

— Съжалявам, Тео — бавно поклаща глава Блейз.

Думите се забиват като нож в корема ми. Отново виждам Хоа такава, каквато беше в стаята — безжизнена и празна.

— Как да кажа на Ерик? — питам след малко със съкрушен глас. — Едва наскоро се бяха събрали отново и аз… Каза ми да се грижа за нея, а аз не успях да го направя дори за няколко часа.

— Той няма да те обвини — казва Блейз. — Нищо не би могла да направиш. Императорът… както винаги , виновен е императорът.

— Той ни отне нашите майки, нали? — тихо питам аз. — Твоята майка, моята, майката на Херон. Дори майката на Сьорен. А сега и на Ерик. Единствено Артемизия сред нас все още има майка.

— Мисля, че той отне моята също, но по друг начин — казва изведнъж Артемизия. Чудя се от колко ли време е будна, дали е чула как обсъждахме майка й преди малко. Но преди да я попитам, тя се обръща, за да ме погледне. Пускам ръката на Блейз, за да мога и аз да се извъртя, и двете се вторачваме една в друга, сякаш сме пред някакво омагьосано огледало. Изобщо не си приличаме, но взирайки се в очите й на лунната светлина, ми се струва, че виждам призрак, толкова подобен на мен. Сигурно и двете имаме очите на бащите си. Не става дума за физическа прилика, а за нещо по-дълбоко, извиращо отвътре. Огън, който сигурно сме наследили от майките си.

— Тя беше различна преди обсадата. По-мила , предполагам, макар да мисля, че никога не е била такава. Беше по-щастлива. По-малко гладна. По-малко сърдита на онези, които не могат да я заситят. Но после каловаксийците заловиха мен и брат ми и само аз успях да се измъкна… мисля, че тя не можа да ми прости това.

Известно време не зная какво да кажа. И Блейз като мен е поразен от тишината. Съсредоточил се е върху пухената завивка до мен и подръпва нишките безцелно, само и само да не гледа към нея. Мисля, че се притеснява да го направи, защото между тях ще се появи нещо, което той предпочита да държи заключено.

— Не мисля, че ти е сърдита за това, че си оцеляла, Арт — казвам й аз. Драгонсбейн може да е трудна и неотстъпчива, но това ми се струва твърде жестоко, дори да знам, че е способна на подобна жестокост.

— Така е — признава тя. — Но заради мен ни хванаха. Аз бях безразсъдната глупачка и моя беше вината да ни вкарат в онази мина. Най-малкото, което можех да направя, е да го измъкна оттам, но не го направих.

Такива моменти на уязвимост са толкова редки за Артемизия, че не знам как точно да й отговоря. Дори не смея да дишам силно, сякаш това ще разруши магията, която се е спуснала над нас.