Лора Себастьян - Повелителката на дима

Крал Етристо го поглежда гневно в отговор и яростта в погледа му е толкова силна, че дори ниският му ръст не може да я скрие.

— Не правя сделки със страхливци — казва той и буквално изплюва думите. Цар Реймър прави стъпка към крал Етристо и се надвесва над него.

— Прекарал си живота си в твоята висока кула, Етристо, заобиколен от стени и пустини. Не трябва да използваш тази дума толкова лековато. Нямаш представа как изглежда една истинска война, но аз ще се радвам да те осветля.

Крал Етристо е принуден да замълчи за първи път, откакто съм го срещнала.

— Искам тези пари да ми бъдат върнати след един час и тогава заедно със сина ми ще напуснем този дворец, преди да бъдем убити.

Без да дочака отговор, цар Реймър се завърта на пети и рязко се оттегля с бърза крачка, зарязвайки крал Етристо сам с буреносното му изражение.

С Колтания изчакваме, докато крал Етристо напуска градината, и се измъкваме от скривалището ни в храстите. Умът ми препуска бясно от мисълта за още едно убийство, но Колтания запазва спокойствие. Нещо повече — у нея кипи тих гняв.

— Ах, този позлатен негодник — мърмори тя, а очите й са приковани към мястото, където допреди секунди стоеше кралят. — Не мога да повярвам, че е обещал ръката ви едновременно и на царя, и на Марзен.

Взирам се в нея с отворена уста.

— Вие не ги ли чухте? Има още едно убийство, Колтания, а по думите на царя жертвата вероятно е някой от кандидатите. Може да е вашият брат.

Тя се отърсва от мислите си и ме поглежда.

— Не, не може да е Марзен. Наехме хора, които да опитват храната, а също и допълнителна охрана след смъртта на ерцхерцога.

Мислено прехвърлям другите кандидати, но дълбоко в себе си вече знам кой е бил отровен. В крайна сметка, след като убиецът се насочва към онези кандидати, към които проявявам предпочитание, има една очевидна възможност. Преди да проследя докрай нишката на мислите си, вече напускам тичешком градината, оставяйки назад Колтания, която ми вика да не бързам толкова.

За първи път копнея за стълбите, колкото и дълъг да е пътят, защото така поне няма да ми се налага да стоя неподвижна и да чакам, наблюдавайки как безбройните етажи минават покрай мен и движещата се платформа. Имам чувството, че едва пъплим от ниво на ниво и в това безкрайно дълго време не спирам да се чудя какво ще открия, когато най-накрая пристигна.

Ерик — мъртъв. Ерик, страдащ по същия начин като ерцхерцога. Ерик — отровен. Заради мен. Защото императорът не иска да ме убие, той иска да ме нарани, да ме изплаши, да си играе с мен така, както котката подмята мишката, преди да я погълне.

Вратите най-сетне се отварят на горакския етаж и дори не благодаря на оператора на движещата се платформа, а се втурвам надолу по гъмжащия от хора коридор. Стакриверийски придворни кръжат наоколо в своите яркоцветни дрехи, изказвайки на глас предположения какво се е случило. Докато тичам покрай тях, дочувам откъслечни реплики.

Каква трагедия.

След всичко, през което са преминали, те наистина са прокълнати.

Момчето беше много близко на кралица Теодосия.

Сигурно и тя е прокълната.

Не, не, не, умът ми крещи, отхвърляйки тези гласове, докато бързам към стаята на Ерик. Точно когато виждам вратата, една ръка ляга на рамото ми.

— Тео — прошепва ми Драгонсбейн в ухото — ела, не бива да правиш сцени.

Въпреки че думите й са резки, в гласа й се прокрадва още нещо, което не мога да назова, но мисля, че може да е далечно подобие на доброта.

Има хиляди неща, които искам да й кажа за последния ни разговор, но никое от тях няма значение в момента. Думите нямат значение сега. Измъквам ръката си от хватката й и отново се затичвам, заобикаляйки стакриверийските придворни, без да обръщам внимание на виковете й след мен.

Спирам едва пред вратата на Ерик, където двама стражи стоят мирно, спирайки зяпачите да не се приближават прекалено много. Когато накрая заставам пред тях, те си разменят несигурни погледи.

— Пуснете ме да вляза — казвам им.

— Кралице Теодосия, кралят специално разпореди да не ви… — започва единият от тях, но аз не го изчаквам да се доизкаже. Без предупреждение се пъхам между тях, пробивайки си път в стаята, но там няма и следа от Ерик.

Вместо него на земята, близо до една маса, лежи Хоа и държи купа с грозде. Тялото й е извито в неудобна поза, а близо до разтворената й ръка е пръсната чепка грозде. Лицето й е извито на другата страна, към мен са вторачени оцъклените й очи, които не виждат нищо, а струйка черна кръв се стича от ъгълчето на отворената й уста.