Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Как тогава ще се оправиш без нея? — вдигам вежди, а той се смръщва и лицето му се изкривява от усилието да се концентрира.

— Ен кава дименданат — казва той. — Това означаваше или „Ще се оправя“, или „Имам дебело магаре“. Но имах предвид първото. Всичките ми магарета са ужасно мършави.

Засмивам се.

— Помоли я да ти напише някои фрази, преди да тръгнеш — предлагам. Той кимва, а после казва:

— О, щях да забравя защо всъщност дойдох — той бърка в джоба си, изважда два еднакви къса злато, всеки от които с размера на палеца ми, и ми подава единия.

— Подарък от учителя Джуру. Нарича се моло вару — обяснява Ерик.

— Това ли е фалшивото злато, за което спомена, че прави? — Вдигам късчето към очите си и го разглеждам внимателно.

— Не, това е истинско. Само е било… да кажем, подложено на експерименти?

Отмествам поглед от парчето злато към него.

— Как?

Ерик махва пренебрежително с ръка.

— Той ми разясни целия досаден процес чрез майка ми, разбира се, но дори и с превод беше доста неразбираемо. Същността е, че златото е податлив метал. Като се приложи достатъчно натиск… — Той млъква и пъхва парчето злато в устата си и го захапва силно.

Чувствам как моето парче злато се раздвижва в пръстите ми. Почти го изпускам. Когато го вдигам, виждам следи от зъби, вдлъбнати леко върху повърхността на златото.

— Как… — понечвам да кажа, но се спирам и оглеждам парчето от всички страни, като очаквам да изчезне, но то остава.

— На горакски моло вару означава „мимически камък“. Те са свързани. Каквото се случва на единия, се случва и на другия.

— Това е… — взирам се в камъка — или невероятно, или плашещо — успявам да довърша.

— И двете, мисля — казва Ерик, като взима камъка от мен и го подхвърля на Херон, който ловко го хваща. — Можеш ли да го наблюдаваш? Не е необходимо да го захапваш, разбира се. Достатъчно горещ инструмент ще издълбае думи в него. Дръж го в джоба си и ако усетиш, че се затопля, ще знаеш, че имам съобщение за теб. И обратно.

— Идеално — казвам аз.

Ерик се усмихва.

— Макар и сърдитко, учителят Джуру е нещо като гений — неохотно признава той.

— Предай му моите благодарности. И на добър път, Ерик.

Той кимва, поглеждайки към Артемизия и Херон, преди да обърне поглед към мен.

— Грижи се за майка ми. Ще ви видя и двете в Огнената мина.

Градината е почти безлюдна, когато се срещам с Колтания. Само няколко групички стакриверийци се мотаят наоколо в техните отрупани с бижута, богато украсени коприни, които сякаш са създадени да се състезават със заобикалящите ни екзотични цветя. Сред тази пъстрота от цветове Колтания изглежда като особено смъртоносно цвете, облечена в обгръщаща тялото й черна рокля с висока яка. Тъмната й коса е вдигната на върха на главата й и е закрепена само с една шнола. Както обикновено, устните й са боядисани в наситеночервено, единствения цветен нюанс.

Когато ме вижда, тези устни се разтягат в усмивка, която разкрива два реда прави, бели зъби.

— Ето ви — казва тя, докато идва към мен. — Започнах да се тревожа.

— Съжалявам, че се забавих. Един приятел се отби неочаквано.

Тя махва пренебрежително с ръка.

— Сега вече сте тук и само това има значение — казва тя, мушвайки ръката си под моята, и поехме по една от многото пътеки в градината.

Изведнъж усещам колко много ми липсва Кресцентия и от това сякаш нож се впива в корема ми. Колко ли пъти сме вървели заедно, ръка за ръка, точно като сега, през сивата градина? Говорехме си за всичко или пък нищо, смеехме се безгрижно, а шегите ни оставаха неразбираеми за останалите. Беше лесно, просто и измамно, но част от мен би пожертвала всичко да се върне в онова време.

Колтания не е Кресцентия , напомням си аз, но съм сигурна, че Колтания се надява да създаде впечатление за глуповато момиче от висшето общество, което няма други тревоги, освен мисълта за новата рокля за следващото празненство. Не е много добра в това. Не знае, че при такива момичета като Крес винаги има нещо под повърхността — дали ще е остър стратегически ум, или любов към поезията, или пък добро сърце. Не, Колтания е израснала, наблюдавайки подобни момичета от разстояние, сърдита и гладна за живот като техния. Така че единственото, което е постигнала, е евтина имитация на представата й за тях. Но аз мога да играя върху тази илюзия доста лесно.

— Много мило от ваша страна да ме поканите на разходка, сала Колтания — казвам аз и лекичко стисвам ръката й. — Сигурна съм, че сте изтощена след всички усилия, които полагате да изчистите името на Сьорен. Само като си помисля, че това трябваше да е почивка от работата ви. Надявам се не сме ви създали прекалено много неудобства.