Лора Себастьян - Повелителката на дима

— В известен смисъл това не е вярно — казва Ерик. — Тя има мен и Гораки.

— И Вектурия — добавям аз. — Вождът им ме увери, че мога да разчитам на тях, когато имам нужда от помощта им.

Сьорен поклаща глава.

— Песъчинки срещу планина.

— Знам това — отвръщам рязко. — Знам, че те не са достатъчни, че никога няма да са достатъчни. Знам, че трябва да се омъжа за някого с по-голяма армия. Просто… обичам да си представям как мога да си тръгна и да заявя на крал Етристо да се ухапе отзад.

Дълго момчетата се взират в мен с отворени усти. Най-накрая Ерик започва да се смее, а малко след това и Сьорен се присъединява.

— Да се ухапе отзад? — пита Ерик. — Това ли е най-лошата обида, за която се сещаш?

— Не се сещам да съм казвал на някого да се ухапе отзад, откакто бях шестгодишен — добавя Сьорен.

— Почти съм сигурен, че го каза на мен тогава и аз ти отвърнах, че това е детинско — казва Ерик, от което и двамата избухват в още по-силен смях. Бузите ми започват да горят.

— Това беше първото нещо, което ми хрумна. Вие какво бихте казали?

Сьорен престава да се смее и се замисля.

— Бих казал на крал Етристо да изяде чиния с оборска тор — казва той дълбокомислено. Ерик цъка с език.

— И това е аматьорско.

— Тогава ти кажи — предизвиква го Сьорен. Ерик се замисля съсредоточено и дълго, почесвайки брадичката си. Изведнъж целият се ухилва.

— Бих казал: Крал Етристо, позволете да отправя една скромна покана към вас да опитате един фин деликатес — скорпиони в сос от пикня и пълнен свински задник с бръмбарски фъшкии — за допълнителен ефект той прави дълбок поклон.

Превивам се от погнуса, но Сьорен направо реве от смях, докато лицето му почервенява. След малко и аз започвам да се смея. Иска ми се Ерик да каже това на крал Етристо, само за да изпитам удоволствието да видя лицето на краля в този момент. След като сме останали без дъх от смях и сълзите се стичат по лицата ни, аз се облягам на решетките, разделящи ме от Сьорен.

— Ти знаеш, че не бих си тръгнала, нали? Дори да нямаше никакви последици — казвам тихо аз, — не бих си тръгнала без теб. Дори крал Етристо да ми обещае милионна армия.

Сьорен се усмихва тъжно и гледа надолу към ръцете си.

— Напротив, ще го направиш — казва той.

Дори когато продължаваме с урока ни по астрейски, думите му кънтят в съзнанието ми и се питам дали не е прав. Ако се стигне дотам, ще оставя ли Сьорен да изгние тук? Дори това да означава спасението на Астрея? Не съм сигурна какъв е отговорът, не съм сигурна и какъв искам да е отговорът.

Когато след няколко часа напускаме тъмницата, Ерик е необичайно тих. Първоначално смятам, че е просто уморен и не мога да го виня за това, аз самата съм полузаспала, но когато го поглеждам косо, виждам, че е потънал в мисли, а веждите му са образували дълбока бръчка.

— За какво мислиш? — питам го аз, когато излизаме от движещата се платформа на моя етаж. Ерик ми предложи да ме изпрати до вратата, а аз не съм достатъчно горда да откажа, след като наоколо дебне наемен убиец.

Ерик изглежда така, сякаш съм го разбудила от дълбок сън.

— Нищо — отвръща той, но лъжата му е очевидна и той го разбира. Въздъхва.

— Мисля си за лагера. Не мога да спра да мисля за него.

— Знам. И аз съм така. Мразя да се чувствам безпомощна.

Ерик кимва.

— Странното обаче е, че те не се чувстват безпомощни, нали? Мнозина от възрастните извършват физическа работа за стакриверийците. Силни са. И нямаше да оцелеят, ако не бяха умни. Не мисля, че всъщност искат съжаление или дори подаяния. Те просто искат да имат възможност да се борят за по-справедлив живот и място, което да нарекат свой дом също като нас.

Искат да се борят . Тези думи отекват в съзнанието ми отново и отново и накрая спирам, задъхана.

— Ерик.

Той също спира, обръщайки се назад с тревожно изражение.

— Наред ли е всичко? Кажи ми, че няма някаква отровна стреличка или нещо друго. Мисля, че твоите Сенки наистина ще ме убият, ако нещо ти се случи по време на моята вахта…

Изшътквам и вдигам ръка. Едно парченце план се свързва с друго и после с друго, докато всичко придобива смисъл. Докато се превърне в нещо цялостно.

— Колко бежанци, смяташ, че има в лагера? — питам го аз.

Ерик вдига рамене.

— Три хиляди — предполага той.

— А като извадиш децата и старците? И останалите, които не могат или не искат да се бият? Колко от тях могат да са воини?

В ума му нещо прищраква и той се усмихва, разбирайки накъде бия.