Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Кой съм аз без моята дарба? — казва той накрая толкова тихо, че едва го чувам. — Защото ти говориш именно за тази дарба.

— Тази дарба — повтарям бавно, — тази дарба, която за малко да убие всички ни сутринта.

Той има благоприличието да се изчерви при тези мои думи.

— Ампелио каза, че не е познавал по-силен Пазител на земята. Той каза, че аз бих могъл да я контролирам, че мога да обърна хода на тази война. Мога да помогна на Астрея да бъде спасена.

— Но ти не можеш да контролираш тази сила — заявявам по-сурово, отколкото ми се иска. Той се сепва, сякаш съм му ударила плесница. Смекчавам тона си и опитвам отново.

— Контролът над силата ти става все по-слаб, не по-силен, а кой е останал, за да ти помогне?

Той стисва още по-здраво челюсти и се обръща към коня, като избягва погледа ми.

— Боговете си имат причини да постъпват така. Имали са причина да ми сторят това. Ти също го вярваше, преди Сьорен да те убеди, че ми има нещо.

Отстъпвам с една крачка от него.

— Тук не става дума за това и ти го знаеш. Днес ти предизвика земетресение, Блейз. Ти си опасен — за себе си, за мен, за всеки около теб. Това не е дарба.

— За теб може и да не е, Тео, но ще бъде използвана, когато се срещнем с каловаксийците на бойното поле. Тогава ще отприщя до последна капка тази сила, каквото и да е тя — дар или проклятие, и ще я използвам срещу тях, независимо от всичко.

Това официално изявление ме оставя без въздух в дробовете ми. Представям си вряща тенджера върху тях.

— Ще бъде самоубийство. Това ли искаш? Да умреш на седемнайсет, превръщайки себе си в оръжие?

Той мълчи известно време, поемайки си конвулсивно въздух.

— Искам да спася Астрея — казва той накрая. — Каквото и да се е случило с мен в онази мина, то ме е направило по-силен. По-силен от останалите Пазители. По-силен, отколкото някога щях да стана, ако не беше тя. Ако ми отнемеш това… няма да имам нищо.

Опитвам се да възпра думите, но те ми се изплъзват.

— Ти имаш мен — казвам му аз. Думите са шепот, почти изгубен в пронизващия пустинен вятър. Той поклаща глава.

— Обичам те, Тео. Казах ти го и наистина е така. Но по-скоро предпочитам да си на трона в безопасност и без мен, отколкото да бъда с теб през един дълъг живот, прекаран в бягство и треперене от страх и в криене от императора.

— Не е необходимо да бъде едното или другото — казвам му аз, като заобикалям коня, за да няма нищо помежду ни. — Искам да заема този трон заедно с теб до мен, както беше Ампелио до майка ми.

Усмивката му е горчива.

— Мисля, че не си научила нищо от онези приказки за боговете, които обичахме като деца — казва той. — Не си ли забелязала какво е общото между всички тях?

Поклащам глава.

— Чудовищата и героите, и постъпките да покажат глупавата си смелост? Щастливият край?

— Саможертвата — казва той. — Героят никога не побеждава, ако не пожертва онова, което обича. Искаш всичко, но не си готова да дадеш нищо в замяна, за да го постигнеш — нито свободата си, нито мен, нито принкити. Но мисля, че аз мога да пожертвам достатъчно и за двама ни, когато му дойде времето.

Най-накрая Блейз се обръща да ме погледне, но мислите му са така прикрити зад очите му, че имам чувството сякаш гледам непознат, а не човека, когото познавам най-добре на този свят.

— Ако не се откажеш от скъпоценните си камъни, ти си заплаха за всички ни — опитвам се да говоря с равен глас, докато се насилвам да произнеса най-тежките думи, изричани от мен — ще трябва да си тръгнеш.

Шокът и нараняването продължават само миг, преди да ги прикрие отново зад спокойното си изражение. Той кимва.

— Ще заведа Хоа обратно в столицата и след това ще си тръгна. Няма да съм много далеч — ще лагерувам на километър отвъд стената. Ако имаш нужда от мен, можеш да ми пратиш вест по Херон или Арт.

Винаги имам нужда от теб, искам да му кажа. Нямаше да избягам от императора без твоя план. Нямаше да съм никаква кралица, а просто едно изплашено момиче, треперещо пред императора. Не знам коя съм без теб.

Думите умират в гърлото ми, задушени от гордостта и гнева ми. Това е неговият избор, напомням си.

Той и бездруго не чака моя отговор, а просто се обръща и се връща при другите с празната си кофа, оставяйки ме сама под горещото слънце с разбито сърце.

Чух едни каловаксийски войници, загубили части от телата си по време на битка, да говорят как все още чувстват крайниците си, макар вече да ги няма. Изпитвам същото с Блейз. Дори на връщане в двореца без него, продължавам да усещам присъствието му. Всеки път се стряскам, когато го потърся и намирам само Херон и Артемизия. Те, изглежда, също чувстват липсата му и когато се оттегляме в моята стая през нощта, над нас се спуска пелена от тишина.