Лора Себастьян - Повелителката на дима

Може да има и други като мен. Идеята едновременно е плашеща и успокояваща.

— Успяхте ли все пак да научите нещо, преди да дойдат? — питам ги аз.

Мина поклаща отрицателно глава.

— Но ако този твой хипотетичен приятел иска да намери някакви отговори, може би ще мога да помогна.

Част от мен напира да поиска помощ точно тук и сега, но си сдържам езика. Това не е най-важната работа сега. Добре съм и не съм имала някакви действителни пристъпи след кораба. Макар да зная много добре, че мога само да се надявам, онова, което ми се случи, да си е отишло от само себе си.

— Благодаря — казвам им вместо това.

Ездата назад към столицата е по-трудна, отколкото на идване. Слънцето е високо в небето и прежуря така силно, че чувствам как кожата ми изгаря дори през дрехите. Налага ни се да спрем на половината път под оскъдната сянка на група заоблени каменни блокове. Артемизия използва своята дарба да струи вода за всеки от нас, за да се напием, но дори нейните сили отслабват в сухата жега и тя се задъхва от усилието. Сяда и се обляга на един от каменните блокове.

— Трябват ми само няколко минути — казва тя, но едва успява да довърши изречението и задрямва.

Решаваме и ние да си починем на сянка и да я събудим след половин час. Думите на Мина все още ме преследват и аз се възползвам от възможността, за да последвам Блейз, когато той отива да нагледа конете, макар идеята да напусна сянката да ми е почти непоносима.

— Имаш ли нужда от някаква помощ? — питам го, докато той дава на конете от последната вода за пиене.

— Не, оправих се — казва той, без да ме поглежда. — Трябва да стоиш на сянка.

— Намерих един човек в лагера — думите ми бързат да излязат, преди да мога да ги спра. — Този човек е изучавал мините и магията в тях.

Той ме поглежда, а веждите му образуват бръчка.

— Каза ли за мен?

— Не — излъгвам. — Питах само за Кресцентия, както се бяхме уговорили.

Блейз кимва, макар очите му да гледат все още тревожно.

— И?

Разказвам му за Мина и за теориите за боговете и мините, които тя и Сандрин споделят. Разказвам му за врящата вода и какво означава тя, за това, че не е съвсем луд от мините и че ако стои спокоен и не използва силата си, може да си остане така. Казвам му, че не е първият, имало е и други, но те са се изтощили до смърт. Блейз стои тихо, докато говоря, като прокарва ръцете си по гърбовете на всеки от конете, за да разнесе излишната вода и да ги охлади.

Поставям ръка върху неговата и леко я стискам, като се усмихвам толкова широко, че ме заболява лицето.

— Единственото, което трябва да направиш, е да се въздържаш да използваш дарбата си — обяснявам му аз. — Всичко ще е наред. Ще преодолееш това.

Но, изглежда, Блейз не споделя моето облекчение. Напротив, крайчетата на устата му се извиват надолу и той избягва да ме погледне. Търся с очи гривната, която му дадох — онази, която откраднах от Крес, със стотиците мънички земни скъпоценни камъни, но не я намирам.

— Къде е гривната?

Той бръква в джоба на панталоните си и я изважда. В ярката светлина на следобедното слънце кафявите камъчета греят.

— Не бива да я носиш повече — казвам му аз. — Тя добавя още сила към твоята. Ерик ми каза, че когато са пращали берсерките в бой, са им давали по един скъпоценен камък, за „да ги докарат до ръба“. Преди не го разбирах, но сега мисля, че наистина знам за какво са го правили.

Приближавам се, за да я взема от него, но той ме спира и ръката му обвива китката ми.

— Тео — гласът му е нисък. — Имам нужда от нея.

— Не, нямаш нужда. Само ще ти навреди още повече.

Той най-накрая ме поглежда.

— Тя ще ме направи по-силен — отвръща той с глас малко по-силен от шепот. — Не разбираш ли? Онези Пазители, за които спомена — онези, които са били като мен, те са се появявали във време на беди и само те са били в състояние да помогнат. Ти самата го каза.

— И са умрели — напомням му аз.

— Те са били герои, които са служели на родината си — поправя ме той. — Това именно се очаква от всички Пазители.

Измъквам ръката си от неговата хватка.

— Ти ми обеща — чувам гласа си как става все по-висок и по-висок, но не мога да се овладея. — Ти ми обеща, че ще си добре, че ще направим каквото е необходимо, за да го поправим.

— Да поправим мен — тихо добавя той. — Това имаш предвид. Да поправиш мен.

— Да излекувам нещото, което те убива — поправям го аз. Дълго време той не казва нищо, а погледът му е забит в пясъка под краката му.