Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Нямах представа.

— Не е водещата ми тема при разговор. Някои хора смятат, че това ме прави… противоестествен.

— Някои хора са глупаци — отвръщам, но после се разколебавам. — Сьорен знае ли… — Гласът ми секва.

Ерик кимва.

— Смятам, че го знае открай време. Даже не трябваше да му го казвам.

Въздъхвам.

— Тъй като се съмнявам, че искаш да говоря с непознати по лични твои въпроси, затова няма да ти казвам за тези на Херон. Ако искаш да разбереш нещо, сам го попитай.

Ерик се замисля за малко.

— Може би ще го направя — казва той.

Стисвам устни, сещайки се за Херон и неговото разбито сърце. След всички, които е обичал и загубил, не знам как ще понесе още една такава силна мъка.

— Само бъди… внимателен. Харесвам те, Ерик, но ако трябва да избирам между теб и моите Сенки, винаги ще избера тях.

— А? — вторачва се той в мен.

— Какво?

— Нищо. — Той се отблъсква от стената, за да се изправи, докато движещата се платформа с бръмчене спира. — Мисля, че зърнах истинската Теодосия под всички маски. Тя е много по-деликатна, отколкото си представях.

Същият пазач — Тизоли, отново ни пуска в тъмницата, оставя ни до килията на Сьорен и обещава да се върне веднага, щом го повикаме. За щастие, този път Сьорен е буден, седи, облегнат на задната стена на килията, все едно ни очаква. Макар да знам, че няма да отрони и дума, за да се оплаче, личи си как му се отразява времето, прекарано в подземието. Дори на мъждивата светлина на факлите кожата му изглежда жълтеникава и мога да различа тъмните кръгове под очите му. Освен това започва да понамирисва доста лошо.

Но когато ни вижда, успява да се усмихне.

— Надявах се да дойдете.

— Разбира се, че ще дойдем — отвръщам леко пренебрежително. — Как се държат с теб? Дават ли ти достатъчно храна и вода?

Както и очаквах, Сьорен махва с ръка, за да отхвърли моите тревоги.

— Добре се държат с мен. Храна, вода, всичко.

— И този път ти наистина ядеш храната, нали? — питам го аз. — Не прилагаш оня глупав номер, нали?

Той се засмива, но не така силно и искрено, както съм свикнала да го чувам.

— Ям много, но мисля, че предпочитат да ми дават по-малко вода, честно казано.

Намръщвам се.

— Какво имаш предвид? — Да не хабят храна, разбирам. Храната струва пари, за нея са необходими ресурси. Но водата не струва нищо.

— В момента са в период на суша — казва Сьорен, изненадан от въпроса ми. — Ти не знаеше ли? От години не е валял дъжд.

— Но градът е построен на извор — спомням си какво ми каза Драгонсбейн, когато пристигнахме тук. — Затова и въздухът е по-хладен тук, затова ме карат да се къпя и сутрин, и вечер.

— Изворите пресъхват — свива рамене Ерик. — Но мисля, че не искат хората да го знаят. От Ста Криверо се очаква да бъде рай.

— Ти как разбра? — питам го.

— Може да съм един от гостите на краля, но все пак съм горак — отвръща подигравателно Ерик. — Те знаят, че нямам никаква стойност за тях. Да не мислиш, че изразходват повече от необходимата вода за мен? Мерят всяка чаша вода, която пием, и си плащаме за всеки литър. А колкото до къпането — никой от моите хора не се е мил, откакто сме пристигнали, и повярвай ми, някои от нас започват да втасват.

Нещо в разкритието му не е както трябва, пропускам нещо важно.

— Но стакриверийците използват толкова много вода. Само за градината сигурно се изливат стотици литри вода всеки ден, да не говорим, че хората трябва да пият и да се къпят.

— Придворните използват много вода — казва Сьорен. — Но хората, които живеят извън двореца, са на строг режим. Дочух едни пазачи да се оплакват от него.

Ста Криверо изглежда така пищен и богат, защото това е представата, която искат да създадат, но каква е ползата от натруфените със скъпоценности рокли и разточително украсените кули, когато няма вода за пиене?

— Мразя това място — казвам след малко. — Мразя двореца и повърхностните хора, които се правят, че ни превъзхождат, докато останалите около тях ходят жадни. Мразя крал Етристо и начина, по който се обръща към мен със „скъпа моя“, сякаш съм някое невежо момиченце и не мога сама да вземам решения. Мразя и бежанския лагер и онова, което причиняват на хората там. Аз… — Гласът ми секва, преди да довърша мисълта си.

Сьорен ме наблюдава с несигурен поглед.

— Тео — тихо казва той, — ако си тръгнеш сега, това ще бъде обида за крал Етристо и за цялата страна. Те са единственият съюзник, който имаш.