Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Защо обаче? Защо работите за императора?

Тук тя се разсмива и прави крачка към мен. Отстъпвам назад, някакъв храст одрасква краката ми въпреки дългия халат.

— В Орания има една приказка, която разказваме на децата — за едно уродливо чудовище, което ще ги грабне от леглата и ще ги изяде, ако не слушат. Императорът е вашето чудовище. Само споменаването му е достатъчно да ви уплаши. Беше ми необходимо да ви уплаша, защото смятах, че така ще ви накарам да побързате да вземете решение. Императорът само беше „приказката“, която да ви подтикне към действие.

— Но прислужницата каза, че е бил императорът. Нали й дадохте серума на истината. Или е било фалшификация?

Колтания свива рамене.

— Тя каза истината за това, което знаеше, а тя знаеше онова, което й беше казано: че императорът стои зад убийството и че тя ще бъде добре възнаградена за помощта си.

Спомням си как момичето се свлече на пода и как тялото му се гърчеше в конвулсии, докато умираше. Гади ми се.

— А защо ерцхерцога? — повишавам глас с напразната надежда, че може да има някой в градината, който ще чуе. Някой, който ще ми помогне.

Тя свива рамене.

— Чух ви да говорите с принц Сьорен в тази същата градина. Вие му казахте, че сте се спрели на ерцхерцог Етмонд сред кандидатите. Крал Етристо ми обеща, че ще изберете Марзен, но се опасявам, че влиянието му над вас е далеч по-малко, отколкото си въобразява.

Ако е чула това, значи трябва да е чула разговора, който последва. Когато Сьорен ми каза, че ме обича. Ето защо тя е толкова сигурна, че има нещо между нас.

— И затова обвинихте несправедливо Сьорен за убийството. И затова толкова много време отнема този серум на истината. Вие дори не сте започнали да го приготвяте, нали?

— Не исках да ви разсейват — поклаща глава тя. — Не исках всъщност дори да обмисляте неговото предложение — тя прави още една крачка към мен, но този път няма къде да отстъпя. Зрението ми се замъглява и изведнъж тя се раздвоява, преди отново рязко да се трансформира в една фигура с ярки, дебнещи очи. Хищник. Колко сляпа съм била да не го забележа досега.

Трябва да я накарам да продължи да говори, за да мога да се съвзема.

— Но на нас ни наляха едно и също вино — казвам аз, като правя неистови усилия да се съсредоточа, макар мозъкът ми да е замъглен. — Как сте знаели, че аз няма да бъда отровена? Чашата ли беше?

— Не, не чашата. Така могат да се объркат много неща. В двореца има твърде много слуги. Не мога да контролирам всички. Не, не отрових виното, само прибавих малко ягодов сок. Той не е опасен за вас, но ерцхерцогът беше алергичен.

Спомням си как лицето на ерцхерцог Етмонд се поду и почервеня, как се хвана за гърлото. Дишането уста в уста от нейна страна е било опит да бъде спасен или поне да изглежда така.

— Вие не се опитвахте да го спасите, нали?

— Уверих се, че никой не може да го спаси — казва тя. — Можеше да се съвземе от само себе си, ако бях го оставила.

— Отровата е била у вас — предполагам аз.

Тя се усмихва, червените й устни се разтягат и разкриват белите й зъби. Заради замъгленото ми зрение за миг бих се обзаложила, че зъбите й са вампирски.

— Умно момиче. Червилото ми е смесено с пречистен прашец от боленза — не за първи път го използвах с такава цел. През годините си изградих имунитет.

Спомням си, споменаха ми за слуховете — мистериозната смърт на политическите съперници на брат й. Разчистеният му път към канцлерството.

Понечвам да отворя уста, за да задам друг въпрос и да спечеля още малко време, но преди да го направя, ослепяваща болка пронизва главата ми и аз извиквам, изпускайки чаената чаша. Тя се разбива в павираната с камъни пътека и остатъкът от чая се разлива по тях. На лунната светлина течността изглежда лъскава.

Колтания ме наблюдава миг, любопитна, докато болката отминава така бързо, както и беше дошла. Дишам трудно, с отворена уста, мъча се да мисля ясно.

— Съжалявам за това — казва тя. И отново думите й не звучат като извинение. — Страничен ефект от отровата. Но не се притеснявайте. Щом веднъж изпаднете в безсъзнание, болката ще спре.

Нова вълна на болка приижда. Усещам сякаш главата ми се разцепва на две. Превивам се, ръцете ми са на коленете, за да намеря опора. Позволявам си да изпищя с всичка сила. Все някой трябва да е тук, все някой трябва да ме чуе.

— Защо ме отровихте? — питам я, когато болката ме отпуска отново и я чувствам като глухо туптене. — Какво изобщо ще спечелите с това?