Лора Себастьян - Повелителката на дима

Спомням си уроците на Артемизия — как да държа острието, накъде да се целя. Спомням си как поддържаше гнева ми, но сега не ми е нужен дребнавият й присмех. Колтания уби Хоа, в съзнанието си виждам тялото й такова, каквото беше последния път, и този образ никога няма да ме напусне. Колтания я уби и тази мисъл е огънят, от който се нуждая.

Когато Колтания посяга, за да ме хване под мишниците и да ме изправи, аз се възползвам от тази възможност и забивам камата в стомаха й. Не е най-доброто място за нанасяне на удар. Не е сърцето или гърлото, или бедрото, всяко едно от които според думите на Артемизия ще причини бърза смърт. Тези места са трудни за достигане под такъв ъгъл, трудни за пробождане в настоящото ми състояние. Стомахът е по-лесен, макар резултатът да е по-бавен. Острието се плъзва навътре, срязвайки кожата и мускула, сякаш не са нищо друго, освен въздух.

Колтания изпъшква в ухото ми и се отдръпва от мен. Очите й се разширяват от уплаха и смут, докато търсят лицето ми, мъчейки се да осмисли какво съм направила. Вторачвам се в нея, докато тя се строполява на земята, а аз падам до нея.

Минава доста време, преди животът да напусне очите й, но аз не отмества поглед, докато това не става.

Не зная колко време е минало. Седя, парализирана, до тялото на Колтания. Отровата й тече във вените ми, замъглява зрението ми и ме кара да се чувствам замаяна, но поне болката спря. Благодаря на боговете, че не пих повече от две глътки. Представям си как се събуждам в Ориана или на път за там, сама. Дали моите Сенки щяха да разберат къде съм. Иска ми се да мисля така, но не мога да го кажа със сигурност. Радвам се, че няма да ми се наложи да го разбера.

Зад мен пропуква съчка и аз извръщам глава, от което ми се завива свят. Там няма никого, само цветя и дървета, и… Сега го виждам, издайническото блещукане във въздуха.

— Херон — вдигам ръка към сърцето си да забавя неистовото му туптене.

Виждам вече ясно Херон, очите му се разширяват, докато осъзнава, че това съм аз, в халата с кървави петна, че в краката ми е мъртвата Колтания, с ефеса на ножа, все още стърчащ от корема й. Виждам как навързва парченцата от онова, което трябва да се е случило, макар да не може още да разбере защо е станало.

— Тя е убиецът — казвам му. — Но не е действала за императора, единствено за себе си и брат си. Искала е да бъде сигурна, че ще избера него. Изморили са се да чакат, така че намеренията им са били да ме отвлекат и да ме принудят да се омъжа за него. Аз… — гласът ми секва. — Направих това, което трябваше.

Очите на Херон са все още облещени като луната над нас, но той кимва.

— Хайде — протяга ръка към мен и аз я хващам. Ръката му обгръща моята, опора, от която отчаяно се нуждая точно сега. — Това променя нещата.

Това прозвучава толкова сдържано, че едва не се разсмивам. Дни наред гледах през рамо, мислейки си, че императорът ме е открил. Че никога няма да се спася от него. Това може и да е вярно все още, но не точно сега. Не императорът е стоял зад всичко това, а само една гениална жена с повече амбиция, отколкото разум. Само една мъртва жена. Жена, която убих. Не съм сигурна какво точно чувствам сега, но когато си мисля за онова, което сторих, се вцепенявам. Затова няма да мисля за него сега.

— Крал Етристо поне ще трябва да освободи Сьорен — казвам аз. — А после ще си тръгнем, както планирахме.

Херон ме връща обратно вътре, към движещата се платформа, където чака същият прислужник. Той оглежда изцапаните ми с кръв дрехи и със сигурност полудивото ми изражение, без да каже и дума, макар че някой ще бъде предупреден всеки момент. После ще намерят тялото на Колтания и…

— Няма да ми повярват — казвам повече на себе си, отколкото на Херон. Но той отговаря.

— Мисля, че има куп доказателства, които да потвърдят твоята версия.

— Имаше куп доказателства — поклащам в несъгласие глава — за да бъде изведен Сьорен от тъмницата, но крал Етристо не се вслуша в тях, защото не се вписваха в историята, която той трябваше да разкаже. Имаше нужда от Сьорен, за да го използва като разменна монета — казвам бавно аз. — А сега ще спечели страшно много, като ме арестува особено след като повечето кандидати напуснаха. Той губи пари.

Мисля на глас, но спирам, поглеждайки предпазливо към оператора на платформата. Сърцето в гърдите ми забива още по-учестено сега, отколкото когато Колтания беше надвиснала над мен. Херон също поглежда към прислужника и лицето му пребледнява. Очите му срещат моите и една и съща мисъл протича помежду ни. Нуждаем се от повече време, отколкото имаме, за да се справим с това. Херон действа така светкавично, че почти пропускам какво се случва, което без съмнение се дължи на неговата Въздушна дарба. Преди прислужникът да реагира, Херон обвива врата му с ръка и пречупва трахеята му. Докато се бори, мъжът пуска манивелата, което довежда до рязкото спиране на платформата, и стомахът ми се преобръща. Прислужникът е по-едър от Херон и се бие с всички сили, но върху лицето на Херон се изписва покой и той продължава да стиска врата му, докато накрая очите на мъжа не се затварят и той се свлича в ръцете на Херон. Херон обаче не прави същата грешка, която допусна Колтания с мен — той не приема, че човекът е в безсъзнание само защото не помръдва.