Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Водната мина ме унищожи, ти го знаеш, но ме изгради наново от нищото. Крал Етристо не заслужава нито едно камъче от нейните дълбини. За някои неща си заслужава да се сражаваш, дори когато битката е безнадеждна. Ако заради мен това не си заслужава, то аз се надявам, че заради Астрея си струва.

Драгонсбейн не й отговаря. Вместо това, поглежда мен.

— Не искам короната ти, Тео. Тя ще ме погуби — казва тя с тих глас. — Винаги съм правила онова, което е най-добро за Астрея, но това не означава да се впуснем в битка, за която не сме готови. Ще ти отвлека корабите, но после пътищата ни се разделят.

Няма какво друго да си кажем, затова само кимвам и се извръщам от Драгонсбейн. Двете с Артемизия си тръгваме, без да кажем и дума повече, чувайки как вратата се затваря решително след нас. Едва стигаме до средата на коридора, когато Арт сграбчва юмрука ми и насила разтваря пръстите ми. В осветения от свещите коридор ние и двете виждаме зачервената кожа на дланта ми.

Искам да я отдръпна, да я скрия от погледите, но е напразно. Арт знае — сигурно го е подозирала отпреди. Преглъщам.

— Случва се от известно време — казвам й тихо. — В началото беше безобидно. Трепкащи пламъчета, които следваха биенето на сърцето ми. Сякаш имах Огнени скъпоценни камъни. Но това се засилва. Май се случва, когато съм ядосана.

Не й казвам за най-смущаващия инцидент, онзи, който се случи след кошмара ми за Крес.

Първоначално Артемизия не казва нищо. Пресяга се да докосне кожата ми, но веднага си отдръпва ръката и просъсква:

— Гореща е.

— Не го усещам — признавам си. Макар да се страхувах от този момент, хубаво е да го споделиш с някого. Радвам се, че този човек е Арт, което ме изненадва.

Тя отново докосва дланта ми, но този път докосването й е прохладно. Сякаш потапям ръката си в езерце със студена вода и това чувство се разпростира по цялото ми тяло. Топлината във вените ми отслабва.

— Знае ли някой друг? — пита ме тя.

— Не — отвръщам в шепот. — Не искам да знаят.

Очаквам, че тя ще започне да спори с мен, но вместо това само въздъхва.

— Ще можеш ли все пак да измъкнеш Сьорен?

Кимвам.

— Ще се справя.

— Добре — казва бодро тя. — Ще решаваме проблемите един по един.

Сьорен е в обичайната си поза, отпуснат на стената.

Поглежда нагоре, щом пристигам, тъмните кръгове под очите му са в пълен контраст с бледата му кожа. Дори в топлата светлина на свещта, бледността му е жълтеникаво нездрава. От дни наред вече не е напускал килията си и каквото и да е ял, не е било питателно.

Като дойде време за битка, няма да е в най-добрата си форма. Радвам се само, че в лошите си дни Сьорен е доста по-добър воин от повечето други воини в най-добрите им дни. Надявам се това да е достатъчно.

Тизоли се връща на поста си, за да ни остави насаме.

— Изглеждаш ужасно, Тео — казва ми Сьорен тихо. — Има ли причина за това, че тази вечер идваш доста по-късно от обикновено?

— Имаше някои… усложнения — отговарям предпазливо. Сьорен сигурно долавя нещо в гласа ми, защото се изправя на крака, макар и дишайки трудно. Отмятам наметалото си и изваждам меча, привързан за гърба ми. Назъбеното каловаксийско острие от ковано желязо не е като богато украсените астрейски мечове, особено онези със скъпоценните камъни на Духа, отделящи острието от ефеса. Спомням си как Сьорен изчегърта първия камък, за да го даде на стражите, които срещнахме в астрейския затвор, но някой от екипажа на Драгонсбейн сигурно е извадил и останалите, след като го арестуваха и разоръжиха.

Когато го вижда, Сьорен се усмихва.

— Стърдакс — възкликва той и протяга ръка през решетките да го хване. — Мислех, че е изчезнал, след като напуснахме Астрея.

Подавам му го, не мога да скрия удоволствието си, макар да знам, че не е нито времето, нито мястото за това.

— Беше у Драгонсбейн, но Артемизия го взе за теб — обяснявам. — Ти… даде име на меча си?

Почти не ме поглежда, цялото му внимание е концентрирано върху острието, което размахва няколко пъти във въздуха, за да го изпробва. Така нежно гледа меча, че направо очаквам да го целуне.

— Без камъните го усещам по-различен — казва той замислено, преди да отчете в ума си моя въпрос. — Разбира се, че му дадох име. През толкова много изпитания сме минали заедно през годините… Обичам Стърдакс повече от мнозина мои приятели. Може би го обичам повече и от теб.

— Надявам се това да не е вярно, защото се каня да поискам твърде много от теб.