Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Артемизия ми каза, че е важно какъв образ си създавам. Те трябва да ме последват, а е по-вероятно да тръгнат след някого, който изглежда като кралица, отколкото като мръсно улично коте.

Сьорен се засмива.

— Това нейните думи ли са?

— Права е — свивам рамене аз. — Те вече ме видяха като дете, което няма представа какво прави.

Очите му остават приковани в моите за миг, дори когато още един вопъл пронизва въздуха.

— Не зная дали това има нещо общо с роклята. Може би тя наистина те прави да изглеждаш по-царствена, но това няма да ги накара да те последват.

Стомахът ми се свива.

— А какво ще ги накара?

Той вдига рамене и отмества поглед от очите ми. Отново се обръща към лагера.

— Не е необходимо да изглеждаш като кралица — ти вече си кралица. Покажи им момичето, което беше достатъчно умно, за да се изплъзне под носа на императора, което е достатъчно храбро да заложи живота си, за да защити своя народ, което е достатъчно силно, за да стои на собствените си крака дори с цялата тежест на света върху плещите си. Ти си кралица, Тео, и те ще са луди да не те последват.

Той не ме гледа, докато говори, и съм му благодарна за това. Не вижда какво ми причиняват думите му, как карат топлината да плъзне по страните ми. След малко отивам до него и се изправям. Всички стражи лежат в пясъка, мъртви или обезоръжени, и е време да разбера дали Сьорен е прав.

Докато двамата със Сьорен стигнем до входа към лагера, другите чакат. Херон и Артемизия стоят заедно сред телата на убитите стражи и все още държат окървавените си мечове. И Драгонсбейн е там, което ме изненадва. Мислех, че ще е на кораба и няма да се забърква в това, което определи като глупав план. Тя гледа към мен, докато приближаваме, и очите й леко се присвиват. Въпреки че яростта все още бушува в мен, щом се сетя как е предложила Водната мина на Етристо, се насилвам да й кимна в благодарност.

Отивам при Херон и Артемизия. За последно се видяхме само преди няколко часа, но нещо в мен иска да ги прегърна и двамата. Единствено кръвта по дрехите и кожата им ме задържа да не го направя.

— Справихте се много добре — поздравявам ги вместо прегръдка. — Какво стана на пристанището? Взехте ли достатъчно кораби?

Артемизия кимва.

— Много. Храна, оръжия, всичко. Майка ми все още върши всичко без желание, но екипажът й е много по-ентусиазиран. Мисля, че мнозина ще се присъединят към нас при мината.

— Чудесно — усмихвам се аз. — А Блейз?

— Изпратихме го да дойде преди нас и да се срещне със старейшините — обяснява ми Артемизия. — Той е представил твоето предложение, така че всеки сам да реши какво ще прави и да бъдат готови, когато пристигнем.

Кимвам, опитвайки се да преглътна обзелото ме безпокойство.

— Да ги закараме на корабите тогава. След като всички са на сигурно място, ще ги разпределим според това кой иска да се бие.

Когато Херон и един от мъжете на Драгонсбейн отварят вратата, виждам, че целият лагер вече се е струпал на улиците, сгушени заедно, стиснали здраво до себе си своите близки, събрали цялото си оскъдно имущество във вързопчета до гърдите си.

Дори след като прекрачвам прага заедно с моите Сенки зад гърба ми и Драгонсбейн с нейните воини зад тях, никой от бежанците не изглежда особено уверен. В края на краищата те бяха дошли тук, за да намерят сигурност, а аз доведох войната до вратите им.

Но тук те не са на сигурно място.

Гледам как старейшините ги упътват да се подредят в дълга редица, чак извън лагера, който години наред е бил техен дом.

За някои дори десетилетия. Чувствам погледите им върху себе си, докато минават, и заставам малко по-изправено, изпъвам повече рамене. Опитвам се да изглеждам като кралица, но после се сещам какво ми каза Сьорен — няма такова нещо като да изглеждаш като кралица.

Осъзнавам, че се опитвам да подражавам ревностно на майка ми, която винаги е била грациозна и уверена, но аз не съм майка ми. Ще съм глупачка, ако твърдя, че съм уверена, а и никой не се нуждае от моята грациозност. Те имат нужда от подслон и храна, от посока, а това са неща, които мога да им дам.

Ще трябва да е достатъчно.

Сандрин си пробива път през тълпата и идва към нас, като се покланя до кръста. Блейз го следва на няколко крачки, тъмните му очи са сурови и предпазливи. Кръговете по очите му се открояват още повече, отколкото си ги спомням, и в него се усеща енергия, която ме плаши. Тя сякаш вибрира във въздуха около него.