Лора Себастьян - Повелителката на дима

Тази нощ каютата ми е твърде тиха. Заех капитанската част от водещия кораб. Каютата е доста голяма, доколкото могат да бъдат каютите, има място за бюро, маса за хранене и легло, но след великолепната ми стая в Ста Криверо тя изглежда тясна и неудобна. Обзаведена е просто и минималистично, без стакриверийската претенциозност и украси, но точно това не ми липсва. Напротив, намирам успокоение в протритото дърво и износеното одеяло, в грубо издяланото бюро и твърдия стол с неравни крака. Чувствам помещението като уютен дом и откривам, че копнея не за лукс, а точно за това.

Тишината обаче освобождава място за твърде много мисли, за твърде много кошмари, разиграващи се под клепачите ми, преди да потъна в сън. Ами ако съм повела тези хора към сигурна смърт. Хиляди хора накрая може да умрат и ще е заради избора, който съм направила. Със същия успех бих могла да забия кама между ребрата им.

Някога си мислех, че ръцете на Сьорен са толкова изцапани с кръв, че никога няма да се изчистят, но сега и моите не са много по-чисти. Аз убих Ампелио и Колтания, а колко други са загубили живота си заради мен? Елпис, Хоа, ерцхерцогът, стражите в астрейския затвор, прислужницата, която Колтания беше наела и чието име дори не зная. Всички онези мъртви пазачи извън бежанския лагер.

Зная, че смъртта на всички тези хора беше неизбежна, но въпреки това чувството за вина ме изяжда отвътре. И ето ме, повела още хора, хиляди хора, в битка, която не зная дали можем да спечелим.

Глупаво е и е безотговорно, но е единственият път напред. Единственият път към дома.

На вратата ми се почуква, леко, сякаш питащо.

Благодарна съм за прекъсването, измъквам се от тясното си легло и навличам халата върху нощницата и завързвам колана около кръста си. Когато отварям, се изненадвам, че на вратата стои Сьорен. Не зная кого очаквах да бъде. Блейз? Той дели каюта с Артемизия, която обеща да го убие, ако той започне да губи контрол. Той няма да рискува да се отдалечи от нея дори за малко.

Замислям се за чувствата си. Дали изпитвам облекчение, че е Сьорен? А може част от мен да се е надявала да е Блейз? Не знам. Това, в което съм сигурна, е, че присъствието на Сьорен е като светкавица, която ме е улучила и ме изпълва с опасна топлина. Отварям по-широко вратата и му правя знак да влезе. Вратата се затваря след него с отчетливо щракване.

— Добре ли си? — пита ме той с нисък глас. — След Хоа и Колтания и всичко останало?

Прехапвам устни и се обръщам към него. В мислите ми витаят образите на безжизненото тяло на Хоа и очите на Колтания, впити в моите, докато поемаше последния си дъх. По-лесно е да мисля за Колтания, така че заравям Хоа в ума си и се концентрирам върху Колтания.

— Помниш ли какво ми каза, след като убих Ампелио? — питам го и присядам на ръба на леглото. Сьорен остава прав пред мен и се смръщва. Каквото и да е очаквал от мен да кажа, очевидно, не е това.

— Сигурно съм се опитвал да те успокоя и съм изглеждал пълен глупак — бавно казва той. Усмихвам се напрегнато.

— Да — съгласявам се. — Но по-късно, когато отново заговори за това, ти беше прав. Никога не е лесно да убиеш, дори когато не ти е за пръв път. Дори когато нямаш друг избор, дори когато е при самозащита. То оставя отпечатък върху теб.

— Ти направи каквото беше необходимо — Сьорен не сваля поглед от моя.

— Знам — отвръщам, гледайки надолу към ръцете си. Обмислям следващите си думи — разумно ли е да ги изкажа гласно, или да ги оставя заключени в мен. Не намирам отговор, но все пак накрая се насилвам да ги изрека.

— В онзи момент, когато забих камата в корема й, не мислех, че се защитавам. Мислех си какво ще стане с мен, ако се проваля. Мислех си за Хоа, за това, което й стори Колтания, как ми отне още един човек. Когато я убивах, не ме тласкаше само чувството за самозащита. Бях изпълнена с гняв. Бях изпълнена с мъст.

Грозно признание, направено тук, в тихата каюта, насред океана, но Сьорен не се отдръпва. Не отмества поглед от моя, спокоен и уверен, сякаш може да види през мен, да стигне до най-дълбоките ми помисли, онези, от които се срамувам. Онези, които се опитвам да скрия от всички, дори от Блейз. Сьорен вижда най-грозното в мен, малодушието, интригантството и манипулирането. Вижда всичко това и го разбира. Гледа на мен като на любимата си книга, всяка страница от която е препрочитал твърде много пъти. Онази, чиито тайни вече е разкрил, но не спира да се връща към нея за още.

Не съм сигурна дали в неговите очи съм Тора или Тео, или някакъв кървяща акварелна рисунка на двете ни заедно, но в този миг ние сме единствените хора на земята и не сме Тора и принца. Ние сме Тео и Сьорен и имам чувството, че той ме познава така добре, както аз познавам себе си.