Лора Себастьян - Повелителката на дима

Ставам и скъсявам разстоянието от няколко стъпки между нас. Той не отстъпва назад, но и не се приближава повече, макар дъхът му да спира. Не се опитва да ме докосне, ръцете му висят надолу. Няма да го направи, осъзнавам, защото му казах да запази чувствата си за себе си.

Така е по-лесно, по-разумно е да оставим нещата каквито са. Той е мой приятел и съветник и това е всичко, което може да бъде. Но застанала толкова близо до него, ми е трудно да си спомня защо е така. Трудно ми е да си спомня как Блейз, който е само няколко каюти по-нататък, ми казва, че ме обича. Трудно ми е да си спомня как императорът седи върху трона на майка ми, а до него е някогашната ми най-близка приятелка. Трудно ми е да си спомня за хилядите хора, съгласили се да ме последват в битка, хора, които виждат в Сьорен свой враг.

— Сьорен — едва промълвявам името му.

Очите му намират моите — те са в същия нюанс на синьото като очите на императора, но дори това напомняне сега е смътно, призрак, скрит далеч в съзнанието ми.

Предпазливо посягам да докосна бузата му. Трябва да се избръсне, наболата му брада драска дланта ми.

Сьорен изглежда така, сякаш иска нещо да ми каже, но каквото и да е, то пропада, когато се вдигам на пръсти и леко допирам устни към неговите. Това докосване премахва всички задръжки на Сьорен и след миг той ме целува. Едната му ръка е обгърнала лицето ми, докато другата обхваща кръста ми и ме придърпва към него. Целувката му е нежна, като онези, които си разменяхме в Астрея, докато се промъквахме през тунелите на двореца и се отправяхме на среднощни плавания, когато все още бяхме непознати един за друг, но вече не сме такива. Аз го познавам и той ме познава и най-тъмните кътчета на душите ни са съизмерими.

Целувката става по-дълбока. Сьорен има вкус на прясно изпечения хляб и вино с подправки, които имахме за вечеря. Целувката става гладна, поглъщаща, ненаситна, докато вече не съм сигурна кой дъх е неговият и кой — моят. Границите на телата ни се размиват и смесват, ръце, кожа, устни и зъби. Когато устата му оставя моята, искам да го дръпна обратно, но твърде бързо, вместо устните ми, той вече целува брадичката ми, бузата, раковината на ухото ми, а през тялото ми преминава огнена тръпка.

— Теодосия — шепне в ухото ми моето име като славословие. Вече не звучи така дълго, приляга ми идеално, както ръката му върху извивката на кръста ми, идеално, както устата му, сливаща се с моята, когато отново ме целува.

Не е нужно да моля Сьорен да остане с мен през нощта. Поканата виси във въздуха без думи и той я приема, събува ботушите си и пропълзява в леглото ми. Сгушваме се заедно под износеното одеяло, главата ми — върху гърдите му, ръцете му — около мен.

— Ако ме открият тук сутринта, ще има да приказват — казва той през прозявка.

— Знам — слушам биенето на сърцето му, спокойно и сигурно, в ритъм с моето.

Пръстите му чертаят шарки по гърба ми през тънкия плат на нощницата.

— В градината ми каза да не говоря за чувствата си, защото си уверена, че не са истински — казва бавно той.

— Сьорен… — но той ме прекъсва.

— Нека ти кажа само това, моля те — замълчава. — В Астрея ти беше Тора… Исках да те предпазя от баща ми… така и не успях да защитя майка ми. Исках да избягам с нея и да спася и двама ни. Ти беше права за това. Но онова, което чувствах тогава, е само сянка на чувствата, които изпитвам към теб, Тео.

Отварям уста, за да му кажа да замълчи, но думите умират в гърлото ми. Колкото и да са опасни, аз толкова много искам да ги чуя, че това почти ме пречупва.

— Не искам да те закрилям. Няма нужда да те закрилям. Има други за това, а и ти самата неведнъж си го правила вече. Не искам да бягам с теб. Искам да остана до теб и да се боря заедно с теб. Да се бия за нещо, което никога не съм си помислял, че ще поискам, но сега го искам. Аз съм по-силен с теб и по-смел и не искам никога да се връщам към онзи предишен живот. Обичам те и това няма нищо общо за кого си се представяла. Обичам те.

— И аз те обичам — отвръщам му нежно.

Когато дишането му отново е бавно и равномерно, не мога да не си помисля как Блейз ми каза същите тези две думи само преди няколко дни. Когато Блейз ги изрече, те бяха като балсам за рана, която още не беше причинил. Сьорен ги казва, сякаш разчупва оковите, които ни свързват, и се надява, че въпреки това ще остана с него.

Корабът, на който сме, се влачи след останалите във флотата. Въпреки че взехме разстоянието от Астрея до Ста Криверо за една седмица, сега ни отнема два пъти повече време да заобиколим към югоизточното крайбрежие на Астрея, където се намира Огнената мина, а и ние не правим особени усилия да бързаме. Двете седмици минават в суматоха от тренировки и изработване на стратегии, опитвайки се да превърнем нашите две хиляди бежанци в две хиляди войници. Оръжията и броните, които плячкосахме от един от стакриверийските кораби, задигнати от нас, съвсем не са достатъчни, но ще трябва да се справим, защото тази сутрин на хоризонта се появи брегът, силуетът на астрейските отвесни скали, назъбени срещу слънцето. Няма повече време за чакане, тренировки и планиране.