Лора Себастьян - Повелителката на дима

Блейз се засмива, но в смеха му няма много настроение. Той потръпва, сякаш си е ударил главата.

— Да отмъстим — повтаря като ехо думите ми, докато се обляга върху таблата на тясното си легло. — Не звучи точно като най-благородната мотивация, нали? — думите му ме пробождат.

— Благородството на мотивациите няма значение, важна е силата им, а няма по-силна мотивация от отмъщението — той ме гледа продължително.

— Това ми звучи като каловаксийски подход към нещата — казва накрая той. И ето го жилото на обвинението. Блейз беше готов да умре, беше приел Артемизия или Сьорен да го пронижат с меч и да сложат край на живота му, защото те са такива, каквито са. Но не е имало очаквания към мен да го направя. Вдигам рамене и поглеждам встрани.

— Навярно е така — отвръщам тихо. — Може би затова Ерик, Сьорен и аз се разбираме така добре. И тримата сме отгледани от императора, макар и по различни начини. Това не е възпитание, което бих пожелала на когото и да е, но не мисля, че можеш да наречеш някой от нас слаб.

Това не е извинение, но след онова, което ми каза Артемизия, не мога да се насиля да се извинявам.

— Помолих те да не поемаш този риск, Блейз — продължавам, но нямам сили да срещна погледа му. — Ти настоя. Ти, Артемизия, Херон и Сьорен. Сметна, че си заслужава и навярно още мислиш така. Но ти почти уби всички ни и аз щях да направя каквото трябваше да направя, за да се спасим.

— Имах причина да помоля Сьорен да го направи — казва той с нисък и твърд глас. — Душата му е вече черна, убивал е и преди…

— Както и аз — прекъсвам го, което го стряска.

— Не е същото. Ампелио…

— Абсолютно същото е — казвам, а гласът ми става по-силен. — Аз убих Ампелио, за да спася себе си, за да спася бунта. Същото беше заложено на карта и този път, дори още повече. Стотици хора щяха да загубят живота си, ако бях изчакала още няколко минути. Опитах се да те върна, както предния път, но ти си беше отишъл и не можех да чакам повече. Така че направих онова, което трябваше да направя, и ако продължаваш да настояваш да подлагаш себе си и другите на риск, ще го направя отново.

Известно време мълчи и гледа надолу към ръцете си.

— Страхуваш ли се от мен, Тео? — гласът му е толкова тих, че едва го чувам дори в притихналата каюта.

Понечвам да отрека, но бързо се отказвам.

— Да — отвръщам честно, — страхувам се от теб.

Изглежда наранен, но не и изненадан.

— Съжалявам. Това е последното нещо, което искам.

— Знам — нещо в мен ме кара да се пресегна и да взема ръката му, но надделява другото. Опитвам се да измисля извинение защо е така, но истината е, че не искам да го докосвам. Не искам да усещам горещата му кожа, да се взирам в очите му и да го виждам какъвто беше по-рано, нищо друго, освен едно празно лице с ужасяваща мощ. Непознат със силата да убива. Плаша се от него и не зная как да не се страхувам.

— Моля те да не влизаш в битката утре — казвам му аз.

Цялото му тяло се наежва, но не ме поглежда.

— Ти видя силата ми, Тео. Само си представи какво мога да направя на онова бойно поле. Боговете са ме сътворили като оръжие и ти трябва да ме използваш като оръжие.

Поклащам глава в несъгласие.

— Ще нараниш твърде много невинни хора по време на битката.

Когато Блейз проговаря, думите му излизат през стиснати зъби.

— Боговете няма да позволят това.

— Може и да съм вярвала в това преди днешния ден. След като си върнем Огнената мина, ще завземем и Земната мина и ще се помолим на всички богове да има някой, който да знае как да постъпим, как да ти помогнем, как да те обучим да използваш дарбата си, без да нараняваш себе си или другиго.

— Ти си моята кралица, Тео — тихо казва той. — Ти можеш да ми заповядаш да не го правя.

— Знам. Но нямам намерение да ти заповядвам. Само те моля и вярвам, че ще вземеш правилното решение.

Той се взира дълго в мен, изражението му е неразгадаемо, преди да кимне рязко. Когато го оставям сам в каютата и затварям вратата след себе си, въздъхвам дълбоко и с облекчение.

Лодки ни стоварват на бреговете на Астрея, у дома.

Въпреки че е била управлявана от враговете през по-голямата част от живота ми, сърцето ми ликува да я видя отново. Скалистите брегове, безкрайните зелени хълмове отвъд, избледняващото нощно небе над нас — всичко това е част от мен, по-дълбоко от костите, мускулите или кръвта. Астрея е част от мен и аз съм част от нея.

Изминаваме разстоянието от кораба до брега дузина пъти, за да прекараме всички воини, ако наистина могат да бъдат наречени така. Въпреки че Сьорен и Артемизия твърдят, че са тренирали здраво през последните две седмици, те все пак са обикновени хора — пекари, учители, грънчари и какво ли още не. Някои са достатъчно възрастни да имат внучета, други пък са направо деца на по четиринайсет години. Поне ще живеят в различен свят, по-справедлив свят. Всички те пожелаха да се бият, упражняваха се упорито и са готови да влязат в тази битка, съзнавайки много добре, че може да не оцелеят.