Линдзи Рибар - Камъните падат, всички умират

Въпреки това една мисъл — една-единствена ярка и лично моя мисъл — успя да проблесне сред объркването:

Не мога да повярвам, че се оказа толкова лесно.

Тази мисъл ме накара да се почувствам замаян, със силно замотана глава. Накара ме да се почувствам човек — достатъчно, че махмурлукът да започне да се разсейва веднага. Седнах на пети и погледнах към двете жени, загледани мълчаливо в мен, едва на няколко метра разстояние.

Уилоу вече не се бореше, нито крещеше. Стоеше отпусната и неподвижна, сякаш знаеше, че всичко е приключило и няма връщане назад.

— Аспън — изрече името ми като в погребална молитва.

— Направи ли го? — попита леля Холи.

Но преди да съм успял да отговоря, чух нещо. Приглушен звук, нещо като боботене далеч в мрака. Започна да се усилва.

— Мамка му — казах. — Мамка му, мамка му, мамка му. Трябва да се махаме оттук.

Уилоу наведе глава и тихо изхлипа.

— Скалата? — попита леля Холи.

Сега и аз го усещах. Леко земетресение, надигащо се точно под краката ни.

— Срутва се! — извиках. — Вече започва да се срутва. Бягайте. Бягайте!

Леля Холи изкопчи ръцете си от Уилоу и хукна. Изчезна сред дърветата, без да се обърне нито веднъж, вероятно защото вярваше, че и ние също бягаме.

Аз бих направил точно това, само че…

Само че Уилоу не помръдваше.

Просто се взираше в празното пространство отвъд Скалата.

Сграбчих ръката й, но пръстите й висяха отпуснати.

— Уилоу? — подканих я. — Трябва да вървим. Наистина, наистина , наистина трябва да тръгваме.

Във въздуха се разнесе пукане и дълбоко в костите си усещах какво означава. Беше се откъснало парче от скала и вероятно доста голямо. Пук. Пук. После нещо започна да се рони.

Земята се тресеше под краката ми. Ръбът на скалата скоро щеше да започне да се руши. Сърцето ми блъскаше в гръдния кош.

Уилоу все така не помръдваше.

— Хайде, за бога! — стиснах ръката й по-силно и задърпах.

Но тя също дръпна, беше по-силна от мен и ме погледна право в очите. След това се усмихна и изрече тихо:

— Не те излъгах, Аспън. Не мога да живея ако Скалата се срине.

След това се обърна и хукна — толкова бързо, че единият й грозен чехъл се изхлузи точно като на Пепеляшка и падна в тревата. Тя се затича към нощта, към празнотата отвъд ръба на Скалата.

Продължи да тича, докато падна беззвучно.

Докато прекося обратно гората и стигна до колата долу, пукането от разпадането на Скалата беше прераснало в грохот.

Леля Холи вече беше там и дърпаше дръжката на вратата, сякаш можеше да я отвори със силата на волята си, без значение дали има ключове или не.

— О, слава богу — въздъхна тя, щом ме видя да тичам към нея. — Ключовете ми още са у теб и…

Погледът й се спря на синия чехъл, който се полюшваше на пръстите ми.

— Къде е мами?

Поклатих глава и бръкнах в джоба си. Подхвърлих й ключовете.

— Продължава да се срутва и не мисля, че сме достатъчно далеч, за да сме в безопасност. Да тръгваме.

Тя отключи колата и скочи зад волана, а аз седнах на седалката до нея. Тя запали двигателя и потеглихме: далеч от Скалата, далеч от грохота и трусовете, далеч от Уилоу, която тичаше без изобщо да спре…

Стръмното планинско шосе стана по-равно и скоро се озовахме на празен четирилентов път. Вече не бяхме в Три Пийкс. Леля Холи отби встрани. Опря чело във волана, дишаше тежко.

— Тя падна ли, или скочи? — попита тихо леля Холи.

Тонът й звучеше леко обвинително.

Или пък ти я бутна?

— Скочи — а в съзнанието си продължавах да я виждам как скача отново и отново, изчезваше зад ръба…

Хрумна ми нещо.

— Почакай — казах. След това достигнах до чехъла на Уилоу.

Минавах бързо през слоеве от гняв, възмущение, омраза, любов, много, много спомени за деца, внуци и правнуци, болка и още и още болка, съсипваща, съсипваща болка — преминах през всичко това, открих двете неща, които търсех и ги изтръгнах колкото можех по-бързо.

— Готово — казах и хвърлих чехъла на задната седалка. Не исках повече да го виждам.

— Ти… открадна нещо? — каза тя и се изправи така, че да ме погледне в очите. Кимнах.

— Откраднах съзнанието й. И способността й да чувства болка.

На лицето на леля Холи се изписа объркване. В интервал от три секунди не можех да си обясня причината. Но когато леля Холи заговори отново, не ме попита защо съм постъпил така. Въпросът й беше:

— Как?

В този момент ми се изясни. Изсипа се върху мен като ледена вода в стомаха ми.