Линдзи Рибар - Камъните падат, всички умират

— Не, ритуалът е единственото нещо, което я държи вързана в този град — възразих. — Градът, в който е умряла дъщеря й. Не мислиш ли, че би била по-щастлива, ако можеше да си тръгне?

— Вероятно — съгласи се Уилоу. — Ами всички останали? Аз имах две деца, Аспън. И двете имаха свои деца, а те свои деца. Има стотици от нас по целия свят! Дали всички те ще бъдат по-щастливи, когато отнемеш силите им?

— Откъде бих могъл да знам, по дяволите? — отвърнах. — Никога не съм виждал повечето от тях.

— Точно това искам да кажа. Що се отнася до мен… — тя млъкна многозначително.

— Какво за теб? — попитах. — Ще умреш в даден момент? Като обикновен човек? Твърде страховито ли е? Защото никой на света не е остарял и не е умрял, а? Телата на хората се износват. Просто така става. Стегни се и го приеми.

Тя поклати глава.

— Лесно е да се говори за неща, които никога не си преживял. На колко години си, Аспън? На шестнайсет?

Намръщих се, възмутен.

— На седемнайсет.

— Добре, на седемнайсет — съгласи се тя. — Младок. Колко глупаво от моя страна да си мисля, че те е грижа за безсмъртието. Хората на твоята възраст и без това си мислят, че са безсмъртни.

— Това не важи за мен — заявих. После веднага млъкнах, тъй като звучах като ревливо недорасло хлапе. Доказвах тезата й.

Тя наклони глава.

— Дори да е така. Наистина ли си мислиш, че ще бъде толкова лесно? Да откраднеш от Скалата онова, което й позволява да оцелее, да предизвикаш срутването й, а аз просто да остарея като обикновените хора?

— Ами… да.

— Миличък — каза тя и отново се приближи към мен. — Скалата ме поддържа жива от векове. Помага ми, понякога още преди да съм разбрала, че имам проблем. И защо? Защото ми вярва, че ще й върна услугата. Вярва, че ще я закрилям. Какво мислиш, че ще ми стори, когато предам подобно доверие?

При свързването със Скалата не бях забелязал нищо, намекващо за доверие или предателство. Това бяха човешки схващания. Твърде човешки, за да се уповава Скалата на тях.

— Нищо — отговорих категорично. — Абсолютно нищо няма да стори.

Тя присви очи.

— И го казва момчето, което не чува гласа на Скалата в главата си. Аспън, ако Скалата се срине, ще вземе и мен със себе си.

— Лъжеш — заявих. — Знаеш, че няма да стане така.

Може би не. Но имаше само един начин да разбера. Посегнах към нея, хванах подгъва на халата й, но тя веднага се извърна и го изтръгна от мен.

— Да не си посмял — предупреди ме и се отдръпна. — Да не си посмял да проникваш в съзнанието ми, Аспън Куик. Наясно си с правилата…

— Да, наясно съм — казах и продължих да пристъпвам към нея. — Никакво свързване. Никакво крадене. Никакви лъжи. Но ти лъжеш мен от деня, в който те срещнах, така че няма да се почувствам особено зле, ако наруша останалите правила.

Отново посегнах и тя отново отскочи, успя да застане достатъчно далеч, че да не мога да я достигна.

— Нямах представа! — оправда се тя. — Откъде можех да знам, че некадърният ти баща така ще разбърка спомените ти? Наистина мислех, че знаеш истината за мен!

— Не и цялата истина — отговорих. — Никога не си споменавала пред някого, че Скалата те поддържа безсмъртна. Виж, ако не ми позволиш да достигна до теб, ще ме оставиш с убеждението, че продължаваш да лъжеш.

Тя ме погледна изпитателно.

Аз погледнах изпитателно нея.

В този момент го чух: пукане, тихо и рязко, като стъпки по съчки. А после и глас.

— Открила си го.

Леля Холи. Кожата й беше почервеняла от напрежение, притискаше гърдите си, сякаш всеки момент ще припадне. Погледна гневно Уилоу.

— Казах ти, не мога да тичам бързо като теб…

— Малко хора могат да тичат бързо като мен — отвърна Уилоу и се усмихна ведро.

— Ти си тичала до тук? — изненадах се. Изобщо не беше задъхана. Дали Скалата не беше откраднала нечия бързина за нея? Или се дължеше на здравите й бели дробове — здравите дробове на Хедър ?

— Всъщност да — отговори Уилоу. — След като ти открадна колата на Холи, нямахме друг избор. Не знаеш ли, че не бива да крадеш от семейството?

На устните й заигра лека усмивка. Шегуваше се. Мислеше, че това е шега.

— Какво… какво правиш… тук горе? — попита леля Холи, след като дишането й се успокои поне малко.

— О! — намеси се Уилоу, все така хладнокръвна както винаги. — Той просто се опитваше да реши дали да убие собствената си баба, дали това ще е достатъчно висока цена, за да облекчи гузната си съвест.

— Какво? — Леля Холи ме изгледа със зяпнала уста.