Лиза Смит - Свечеряване

Стефан се взря в тези пламтящи, бездънни като черна нощ очи и отново зърна почти незабележимо проблясване на пламък в тях. Опита се да събере мислите си. Деймън беше бърз, когато нападаше, и лесно се обиждаше. Но никога не се бе държал така. Стефан го познаваше достатъчно дълго, за да знае, че нещо става: нещо не беше наред. Деймън изглеждаше като трескав. Стефан изпрати малка вълна от Силата към брат си, като търсещ радар, опитвайки се да открие какво бе различното.

— Да, виждам, че си разбрал основното, но по този начин доникъде няма да стигнеш — рече Деймън презрително и внезапно всичко вътре в Стефан, цялото му тяло бе обхванато от пламъци, от пронизваща болка, когато Деймън изпрати към него помитащата вълна на своята Сила.

Но колкото и мъчителна да бе болката, Стефан трябваше да разсъждава с хладен разум; трябваше да продължи да мисли, не само да реагира. С леко движение изви врата си настрани и погледна към вратата на пансиона. Само дано Елена остане вътре…

Но му беше трудно да мисли, докато Деймън изпращаше към него Силата си, която се стоварваше като яростен камшик върху цялото му същество. Дишаше тежко и накъсано.

— Това е добре — промърмори Деймън. — Урок, който все някога трябваше да научиш.

— Деймън, ние трябва да се грижим един за друг… обещахме…

— Да, и смятам веднага да се погрижа за теб.

Тогава Деймън го ухапа.

И засмука кръвта му.

Беше много по-болезнено от ударите на Силата. Стефан застана неподвижно, отказваше да се бори. Острите като бръснач зъби не би трябвало да го наранят толкова, когато се впиха в сънната артерия, но Деймън го държеше под ъгъл — сега вече и за косата — така че нарочно да го заболи повече.

След това дойде истинската болка. Агонията да усещаш как ти изсмукват кръвта против волята, въпреки вътрешната ти съпротива. Това беше мъчение, което хората сравняваха с изтръгването на душата от живо тяло. Бяха готови на всичко, за да го избегнат. Стефан знаеше само, че това бе едно от най-големите физически страдания, които някога бе преживявал. Очите му се наляха със сълзи, които се търкулнаха по слепоочията и се загубиха в тъмните вълни на косата му.

Най-голямото унижение за един вампир беше друг вампир да се отнася към него като към обикновено човешко същество, като към парче месо. Ударите на сърцето му пулсираха в ушите, докато Стефан се извиваше под двата остри като кинжали кучешки зъби на Деймън, опитвайки се да понесе унижението да бъде използван по този начин. Поне — слава Богу — Елена се бе вслушала в молбата му и бе останала в стаята.

Тъкмо вече се питаше дали Деймън е напълно полудял и смята да го убие, когато — най-сетне — с рязък удар, който го извади от равновесие — брат му го пусна. Стефан се олюля, падна на земята и се претърколи. Вдигна глава и видя надвесения над него Деймън. Притисна пръсти към разкъсаната плът на врата си.

— А сега — рече студено Деймън — ще се качиш горе и ще ми донесеш якето.

Стефан се изправи бавно. Знаеше колко много Деймън се наслаждава на унижението му, на гледката на до преди малко чистите и спретнати дрехи на Стефан, които сега бяха смачкани, с полепнали по тях стръкчета трева и кал от изпотъпканата цветна леха на госпожа Флауърс. Стефан се опита да ги изтръска с едната ръка, а другата остана притисната към врата му.

— Много си тих — отбеляза брат му, застанал до ферарито си, прокарвайки език по устните и венците си, присвил очи от удоволствие. — Няма ли да ми се нахвърлиш с обвинения? Нито дума ли няма да кажеш? Мисля, че по-често трябва да ти давам такъв урок.

Стефан с усилие накара краката си да се раздвижат. Е, поне всичко приключи според очакванията му, помисли си, докато се обръщаше към пансиона. После спря.

Елена се бе надвесила от отворения прозорец на стаята му и държеше якето на Деймън. Лицето й бе сериозно. Очевидно бе видяла всичко.

За Стефан това беше шок, но Деймън явно беше още по-потресен.

Елена завъртя якето и го хвърли така, че то падна точно в краката на Деймън и се уви около тях.

За изумление на Стефан, Деймън пребледня. Вдигна якето с два пръста, сякаш не му се искаше да го докосва. През цялото време очите му не се откъсваха от Елена. Влезе в колата си.

— Сбогом, Деймън. Не мога да кажа, че беше удоволствие…

Без да каже нито дума, сякаш беше непослушно дете, което току-що са напляскали, Деймън завъртя стартера на колата.

— Просто ме остави на мира — изрече с безизразен нисък глас.

След това потегли след облак от прах и чакъл.