Лиза Смит - Свечеряване

Но не можа да открие нищо. Това усили гнева му. Прокара разсеяно пръст по тила си и изпрати зловещо съобщение:

Предупреждавам те само веднъж. Стой далеч от МЕН!

Изпрати мисълта с изблик на Сила, която лумна като светкавица в собствените му сетива. Мощта й би трябвало да убие тутакси всичко, което бе наблизо — на покрива, във въздуха, в клоните на дърветата… може би дори в съседната къща. Някъде наоколо едно същество трябва да е полетяло към земята и той трябваше да го усети.

Но въпреки че Деймън виждаше тъмните облаци, събиращи се над него в отговор на настроението му, а вятърът разлюля клоните отвън, никъде наоколо нямаше нито падащото тяло, нито се чу някакво предсмъртно стенание.

Не откри нищо, което да е достатъчно близо, за да нахлуе в мислите му, а нищо отдалечено не можеше да е толкова силно. Понякога Деймън се забавляваше, като се преструваше на празноглав и суетен, но под тази маска се криеше хладна способност да се самоанализира. Той беше силен. Знаеше го. Докато се хранеше добре и не се поддаваше на отслабващи Силата чувства, съществуваха твърде малко създания, които биха могли да се изправят срещу него — поне в този свят.

Бе имало две такива тук, във Фелс Чърч , обади се подигравателен глас от едно кътче на съзнанието му, но Деймън побърза да го заглуши презрително. Със сигурност наблизо нямаше други вампири от Древните, в противен случай щеше да ги усети. Да, беше регистрирал обикновени вампири, които се бяха събрали тук, но те не бяха достатъчно силни, за да влязат в съзнанието му и да му въздействат.

И също толкова сигурен бе, че наоколо няма същество, което би могло да го предизвика. Щеше да го усети, както бе усетил поразителните лей линии 2 2 Въображаеми линии, концентриращи мистичната земна енергия и свързващи места с древни монументи и мегалити (като Стоунхендж). — Б.пр. на свръхестествена магическа сила, които бяха оформили мрежа под Фелс Чърч.

Погледна отново към Каролайн, която продължаваше да стои неподвижна, изпаднала в транса, който й бе внушил. Щеше да излезе от него постепенно, като изживяването нямаше да й навреди — или поне не това, което той бе направил. Деймън се обърна и грациозно като пантера скочи от прозореца на клона на дървото, а оттам тупна леко върху земята от близо десет метра височина.

Деймън трябваше да изчака няколко часа, докато му се предостави друга възможност да се нахрани — твърде много момичета все още спяха дълбоко — а той беше бесен. Гладът, който манипулативното създание бе събудил в него, бе реален, въпреки че дори и то не бе успяло да го превърне в послушна марионетка. Нуждаеше се от кръв, при това скоро.

Чак след това щеше да мисли какво означава поведението на странния гост на Каролайн от огледалото: един истински зъл демоничен любовник я бе предоставил на Деймън, за да я убие, докато се преструваше, че сключва споразумение с нея.

В девет сутринта, докато шофираше по главната улица на града, той мина покрай магазин за антики, закусвалня и магазинче за поздравителни картички.

Почакай. Това беше. Нов магазин, където продаваха слънчеви очила. Спря, излезе от колата с елегантен и нехаен маниер, плод на няколковековно безгрижно поведение. На устните му отново грейна очарователна усмивка, която мигом угасна, докато се възхищаваше на отражението си в тъмното стъкло на витрината. Да, както и да го погледнеш, аз съм великолепен, помисли си разсеяно.

Когато влезе, звънчето на вратата иззвъня. Вътре го посрещна пълничко и хубаво момиче с кестенява коса, вързана на опашка отзад, и големи сини очи, което му се усмихваше срамежливо.

— Здравей. — И макар че той не я бе попитал, тя додаде с разтреперан глас: — Аз съм Пейдж.

Деймън я изгледа продължително и лениво, сетне устните му бавно се извиха в усмивка — сияйна и съучастническа.

— Здравей, Пейдж — изрече провлачено.

Пейдж преглътна.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— О, да — отвърна Деймън, без да откъсва очи от нейните. — Така мисля.

После изведнъж стана сериозен.

— Знаеш ли, че приличаш на господарка на средновековен замък?

Пейдж пребледня, сетне лицето й пламна и стана още по-хубава.

— Аз… винаги ми се е искало да се бях родила в онези времена. Но ти откъде разбра?

Деймън само се усмихна.

Елена погледна към Стефан с големите си очи, които бяха с тъмносиния цвят на лапис лазули, със златисти точици. Току-що й бе съобщил, че ще имат гости! През седемте дни от живота й, откакто се бе завърнала от отвъдното, никога — никога — не бе имала гости.