Лиза Смит - Свечеряване

Разрови се из листата, докато намери миниатюрна видеокамера, чийто зелен светодиод се взираше в нея като голямо немигащо око. Свърза внимателно камерата към компютъра си и започна да пише паролата.

Зрението на Деймън бе много по-добро от човешкото и той ясно виждаше какво пишат загорелите й пръсти с лакирани в розово нокти: CFRULES. Caroline Forbes Rules. Правилата на Каролайн Форбс , помисли си той. Елементарно.

Тогава тя се обърна и Деймън видя сълзи в очите й. И съвсем неочаквано в следващия миг момичето се разплака.

Отпусна се тежко върху леглото и се залюля напред–назад, като от време на време удряше с юмрук по матрака и хлипаше ли, хлипаше.

Деймън се смая. Но сетне навикът взе връх и той тихо прошепна:

— Каролайн? Каролайн, може ли да вляза?

— Какво? Кой? — озърна се трескаво сепнатата девойка.

— Аз съм Деймън. Мога ли да вляза? — попита той с глас, изпълнен с престорено съчувствие, докато в същото време въздействаше на съзнанието й.

Всички вампири притежават умението да контролират смъртните. Колко голяма е Силата им зависеше от много неща: диетата на вампира (човешката кръв даваше най-голяма мощ), силата на волята на жертвата, връзката между вампира и жертвата, дали е ден или нощ — и много други неща, които дори Деймън още не разбираше. Усещаше единствено кога Силата му се увеличава, както ставаше в момента.

А Каролайн чакаше.

— Мога ли да вляза? — изрече той с най-мелодичната си, подмамваща интонация, като в същото време смазваше волята на Каролайн със своята много по-могъща Сила.

— Да — отвърна тя и бързо изтри очите си, очевидно без да намира нищо странно във факта, че той се канеше да влезе през прозореца на третия етаж. Очите й бяха приковани в него. — Влез, Деймън.

Тя бе дала необходимата за един вампир покана. С грациозно движение той се прехвърли през перваза. В стаята ухаеше на парфюм, но това ухание не беше от най-фините. Изведнъж Деймън се изпълни с диво желание — наистина бе странен начинът, по който треската за кръв го бе връхлетяла толкова внезапно, така неустоимо. Горните му кучешки зъби се удължиха от обичайната си големина, а краищата им се изостриха като бръснач.

Нямаше време за разговори, за любовни задявки, както обикновено правеше. За един истински ценител очакването беше половината от удоволствието. Той насочи цялата си Сила, за да контролира мозъка на Каролайн и я дари с най-ослепителната си усмивка.

Това бе достатъчно.

Каролайн пристъпваше към него, но се спря. Устните й, полуразтворени, за да изрекат въпроса, останаха неми; зениците й внезапно се разшириха, сякаш се намираше в тъмна стая, а после се свиха и останаха така.

— Аз… аз… — успя да промълви. — Оххх…

Готово. Тя беше негова. При това стана толкова лесно.

Зъбите му пулсираха с особено мъчителна и в същото време сладка болка, която го мамеше да действа като кобра, да впие зъбите си до край в артерията. Беше гладен — не, умираше от глад — и цялото му тяло изгаряше от неистовия копнеж да пие до насита. В крайна сметка имаше и други, които можеше да си избере, ако пресушеше докрай този извор.

Внимателно, без да откъсва поглед от нея, той повдигна брадичката на Каролайн, за да открие шията й, където сладкият пулс туптеше в нежната падина. Ударите му изпълниха сетивата му: биенето на сърцето й, уханието на екзотичната кръв под кожата, гъста, упойваща като зрял плод и сладка. Главата му се замая. Никога досега не бе изпитвал подобно опиянение, такова нетърпение…

Такова нетърпение. Спря се. В крайна сметка имаше много други момичета като това, нали? Какво бе различното този път? Какво му ставаше ?

И тогава разбра.

Благодаря, но смятам сам да управлявам ума си!

Внезапно разсъдъкът на Деймън се избистри, мисълта му стана леденостудена; чувствената аура, в която бе уловен, замръзна на мига. Пусна брадичката на Каролайн и застина.

Почти се бе поддал на влиянието на онова, загадъчното, което се възползваше от Каролайн. И то се опитваше да го подмами да наруши обещанието, което бе дал на Елена.

И отново за частица от секундата в огледалото се мярна нещо червено.

Беше едно от онези създания, привлечени от Силата, обитаваща Фелс Чърч — знаеше го. И то го използваше, опитвайки се да го накара да пресуши Каролайн. Да изсмуче кръвта й докрай, да убие човек, нещо, което не бе правил, откакто срещна Елена.

Защо?

Обзет от студена ярост, той се съсредоточи и насочи Силата на съзнанието си във всички посоки, за да открие паразита. Трябваше все още да е тук. Огледалото бе портал, който съществото използваше за да може да пътува на малки разстояния. И то го бе контролирало — него, Деймън Салваторе — което означаваше, че наистина е много близо.