Лиза Смит - Свечеряване

— Ти страдаш. Наистина страдаш — отгатна Стефан с примирено изражение. — Ако… ако… взема само малко…

И тогава внезапно пръстите на Стефан, хладни и сигурни, повдигнаха главата й и я наклониха под точния ъгъл. Тя усети ухапването, което повече от всичко я убеди, че е жива и вече не е дух.

И в този миг Елена се изпълни с непоколебима увереност, че Стефан обича нея и никоя друга и че може да му каже нещата, които отдавна искаше да му сподели. Но трябваше да ги изрече с малки възклицания — изпълнени не с болка, а със звезди, комети и ивици от светлина, които я обвиха в сияйна вихрушка. И този път Стефан не можа да промълви нито дума. Той бе този, който остана безмълвен, изгубил дар слово.

Елена реши, че така е справедливо. От тогава всяка нощ той я взимаше в прегръдките си и тя беше безкрайно щастлива.

Деймън Салваторе се бе излегнал върху клона на… кой ли пък знаеше имената на дърветата? А и на кого му пукаше? Важното беше, че е нависоко и може да вижда какво става в стаята на Каролайн Форбс, която се намираше на третия етаж на семейната къща, и в същото време беше доста удобно място за почивка. Беше облегнал гръб върху преплетените клони, скръстил ръце зад главата си, а обутият му в ботуш крак се полюшваше на около десет метра над земята. Беше се настанил удобно като котарак, с полузатворени очи, докато наблюдаваше прозореца.

Чакаше да настъпи четири часа и четиридесет и четири минути след полунощ — магическият момент, когато Каролайн щеше да изпълни своя странен ритуал. Вече го бе виждал два пъти и бе очарован.

В този миг усети ухапване на комар.

Което беше доста странно, защото комарите не налитаха на вампири. Кръвта им не беше толкова хранителна, колкото човешката. Но убождането на тила му определено приличаше на ухапване от комар.

Извъртя се, за да се огледа зад гърба си, обгърнат от уханната и топла лятна нощ — и не видя нищо.

Само иглите на някакво иглолистно дърво. Никаква летяща твар. Нито пълзяща.

Добре. Сигурно наистина е било игличка от дървото. Но определено го заболя. А и болката се усилваше, не намаляваше.

Пчела самоубиец? Деймън опипа внимателно тила си. Нямаше отровна торбичка, нито жило. Само малка подутина, която болеше.

Миг по-късно вниманието му отново бе привлечено от прозореца.

Не беше напълно сигурен какво става, но усети внезапното жужене на Силата около спящата Каролайн, като около електропровод с високо напрежение. Преди няколко дни точно тази Сила го бе привлякла на това място, но след като се озова тук, не можа да открие източника й.

Часовникът показваше четири часа и четиридесет минути и алармата се раззвъня. Каролайн се събуди и запрати часовника през стаята.

Късметлия момиче, помисли си злъчно Деймън. Ако беше някой обикновен смъртен негодник, а не вампир, тогава твоята добродетел — ако изобщо ти е останала такава — щеше да бъде застрашена. За твое щастие, се отказах от подобни забавления преди почти петстотин години.

Деймън се усмихна за миг, сетне черните му очи добиха студено изражение. Погледна отново към отворения прозорец.

Да… винаги бе имал чувството, че онзи идиот, по-малкия му брат Стефан, не е оценил подобаващо Каролайн Форбс. Нямаше съмнение, че момичето си заслужаваше да я погледнеш: дълги, загорели кафявозлатисти крака, чувствено тяло и кестенява коса, която обрамчваше лицето й и падаше на лъскави вълни. А и умът й. Природно извратена, отмъстителна, злобна. Възхитителна. Ако той не грешеше, в момента красавицата се занимаваше с вуду магия с една малка кукла върху бюрото.

Страхотно.

Деймън обичаше творческото въображение в действие.

Чуждата Сила продължаваше да жужи, ала той все още не можеше да определи източника й. Дали пък не беше вътре — в момичето ? Не, със сигурност не.

Каролайн сграбчи трескаво нещо, което приличаше на шепа копринена зелена паяжина. Смъкна тениската си и — твърде бързо дори за окото на вампира — си облече бельо, в което заприлича на принцеса от джунглата. После се втренчи в отражението си във високото колкото човешки ръст огледало.

„А сега, какво ли би могла да чакаш, малката?“, запита се Деймън.

Е… май е по-добре да не привлича внимание. Чу се плясък на криле и едно черно перо падна на земята. Сега сред клоните на дървото се сгуши един изключително голям гарван.

Деймън наблюдаваше напрегнато с едното си блестящо гарваново око как Каролайн се стрелна внезапно напред, сякаш я бе ударил електрически ток, с разтворени устни, вперила поглед в това, което трябваше да бъде отражението й.