Лиза Смит - Свечеряване

— Сте-фан?

Елена беше объркана. Не можеше да накара думата да излезе от устата й.

— Стефан — подкани я той търпеливо. Беше се облегнал на лакът и я гледаше с онези очи, които почти винаги я караха да забрави какво искаше да каже. Те блестяха като зелени пролетни листа, огрени от слънчевите лъчи. — Стефан — повтори той. — Можеш ли да го кажеш, моя прекрасна любима?

Елена се вгледа съсредоточено в него. Той беше толкова болезнено красив, с бледите си изваяни черти и тъмна коса, паднала небрежно над челото. Искаше да изрази с думи всички чувства, които напираха в гърдите й, но те бяха възпирани от тромавия език и от мозъка й, отказващ да й се подчини. Имаше толкова много неща, които искаше да го попита… които искаше да му каже. Но думите все още не идваха. Заплитаха се в езика й. Дори не можеше да му изпрати телепатично мислите си — всичко се оформяше в съзнанието й във вид на откъслечни образи и картини.

Все пак това беше едва седмият ден от новия й живот. Стефан й бе разказал, че когато за пръв път се събудила, завръщайки се от Другата Страна след смъртта си като вампир, е можела да върви и да говори, и да прави всички онези неща, които изглежда сега бе забравила. Той не знаеше защо ги е забравила — досега не бе познавал някой, освен вампирите, който да е успял да се завърне след смъртта. Но преди последната си смърт Елена вече бе вампир, какъвто определено сега не беше.

Освен това Стефан я увери развълнувано, че всеки ден ще научава по нещо ново, при това с бързината, с която се разпространява горският пожар. Нови картини, нови мисли, думи. Въпреки че понякога беше по-лесно да се общува с мисли, Стефан беше сигурен, че много скоро ще стане предишната Елена. Тогава ще започне да се държи като тийнейджърка, каквато всъщност беше. Повече нямаше да е девойка с детински ум, такава, каквато духовете искаха да бъде: пораснала и гледаща на света с нови очи — очите на дете.

Елена си каза, че духовете са малко нечестни. Ами ако през това време Стефан си намери друга любима, която може да ходи и да говори — и дори да пише? Мисълта не й даваше мира, тревожеше се.

Тъкмо заради това, когато преди няколко нощи Стефан се събуди, за своя изненада откри, че тя не е в леглото си. Намери я в банята, наведена притеснено над вестника в опит да разчете малките драскулки, букви, които навремето беше познавала. Хартията бе мокра от сълзите й. Драскулките не й говореха нищо.

— Но защо плачеш, любима? Ти отново ще се научиш да четеш. Защо бързаш?

Това беше преди да види парчето молив, счупен от силното стискане и купчината книжни салфетки, върху които бе опитвала да препише думите. Може би ако можеше да пише като останалите хора, Стефан ще престане да спи в креслото и ще дойде при нея в голямото легло. И няма да си търси някоя друга по-голяма и умна. Щеше да разбере, че и тя е пораснала.

Видя как Стефан бавно осъзна за какво си мисли тя и очите му се наляха със сълзи. Той вярваше, че сълзите му са пресъхнали завинаги и каквото и да стане, никога повече няма да плаче. Но сега се извърна с гръб и задиша дълбоко. Сякаш измина цяла вечност.

После я взе на ръце, отнесе я в леглото в стаята му, погледна в очите й и промълви:

— Елена, кажи ми какво искаш да направя. Готов съм да сторя дори и невъзможното. Кълна ти се. Кажи ми.

Ала всички думи, които искаше да му каже, все още бяха в плен вътре в нея. И нейните очи плувнаха в сълзи, които Стефан избърса нежно с пръсти, сякаш докосваше безценна картина и се боеше да не съсипе платното.

Тогава Елена вдигна лице нагоре, затвори очи и издаде леко устните си. Искаше целувка. Но…

— Сега в съзнанието си ти си малко дете — простена Стефан. — Как бих могъл да се възползвам от теб?

В стария й живот двамата имаха свой език със знаци, с който общуваха и който Елена все още помнеше. Тя потупа мястото под брадичката си, там, където бе най-меко: веднъж, два, три пъти.

Това означаваше, че не се чувства добре отвътре. Сякаш нещо бе заседнало на гърлото й. Това означаваше, че иска…

Стефан простена.

— Не мога…

Туп, туп, туп…

— Ти все още не си предишната…

Туп, туп, туп…

— Чуй ме, любима…

ТУП! ТУП! ТУП! Погледна го с умоляващи очи. Ако можеше да говори, щеше да каже: „Моля те, довери ми се… не съм толкова глупава. Моля те, чуй това, което не мога да изрека на глас.“