Лиза Смит - Свечеряване

Но първо трябваше да разбере какво означава „гости“.

Петнайсет минути след като влезе в магазина за очила, Деймън вървеше надолу по тротоара, надянал съвсем нови очила „Рей Бан“, и си подсвиркваше.

Пейдж подремваше на пода. По-късно шефът й щеше да я накара да плати очилата. Но в момента се чувстваше като обвита в топъл пашкул и блажено щастлива — със спомена за изживяно вълшебство, което никога нямаше да забрави.

Деймън се вглеждаше във витрините, но не точно по начина, по който би го направил обикновен човек. Мила възрастна жена зад щанда на магазина за поздравителни картички… не. Някакъв тип в магазина за електроника… не.

Но… нещо го накара да се върне при магазина за електроника. Какви умни устройства бяха измислили напоследък. Изпита силно желание да се сдобие с видеокамера с размера на човешка длан. Деймън бе свикнал да задоволява прищевките си и не подбираше дори и донорите, когато ставаше дума за спешен случай. Кръвта си беше кръв, откъдето и да идваше. Няколко минути по-късно, след като му бяха показали как работи малката играчка, той крачеше надолу по тротоара, докато тя се гушеше на сигурно място в джоба му.

Наслаждаваше се на ходенето, макар че кучешките му зъби отново започнаха да го болят. Странно, мислеше, че е задоволен — но пък вчера не бе поел почти нищо. Навярно затова се чувстваше толкова гладен; както и заради това, че използва Силата, срещу проклетата гадина в стаята на Каролайн. Но междувременно се радваше на лекия начин, по който работеха мускулите му в идеален синхрон. Без никакво усилие, превръщайки всяко движение в наслада.

Протегна се заради чисто животинското удоволствие от движението, а после отново се спря, за да се огледа във витрината на магазина за антики. Може би беше леко разрошен, но във всяко друго отношение — красив както винаги. И беше прав: очилата „Рей Бан“ му придаваха порочен вид. Знаеше, че антикварният магазин е собственост на вдовица, която имаше много, много хубава племенница.

Вътре беше полутъмно и климатикът работеше.

— Знаете ли — обърна се той към племенницата, когато тя се приближи към него, — че ми приличате на момиче, което би искало да пообиколи други страни из целия свят?

Малко след като Стефан обясни на Елена, че гостите са нейни приятели, нейни добри приятели, той я помоли да се облече. Елена не разбираше защо. Беше горещо. Беше се съгласила да носи Нощна рокля (поне през по-голямата част на нощта), но през деня беше още по-топло, а тя нямаше Дневна рокля.

Освен това, дрехите, които той й предложи — чифт негови дънки с навити крачоли и риза, която щеше да й бъде твърде широка — бяха… някак си нередни. Когато докосна ризата, в съзнанието й изникна картина на стотици измъчени жени, наблъскани в малка стая с оскъдна светлина, всички наведени над шевни машини, работещи неуморно.

— От цех, където работят зле платени работници при лоши условия? — попита Стефан смаяно, когато тя му показа картината в главата си. — Тази? — Бързо пусна дрехата на пода на дрешника.

— А какво ще кажеш за тази? — Стефан й подаде друга риза.

Елена я огледа със сериозно изражение, сетне я допря до бузата си. Нямаше потни, измъчени жени.

— Става ли? — попита Стефан. Но Елена бе застинала. След миг отиде до прозореца и надникна навън.

— Какво има?

Този път тя му изпрати само една картина. Той тутакси разбра.

Деймън.

Стефан усети как гърдите му се стегнаха. По-големият му брат тровеше съществуването му вече почти петстотин години. Всеки път, когато Стефан успееше да се отдалечи от него, Деймън го откриваше, разяждан от жажда за… какво? Отмъщение? Някакво извратено задоволство? Двамата бяха издъхнали едновременно в ренесансова Италия, пронизвайки се в сърцата с шпаги, докато се дуелираха заради едно момиче вампир. След това нещата станаха още по-зле.

Но той също така на няколко пъти спаси живота ти, напомни си Стефан смутено. И ти обеща, че няма да го изоставиш и че двамата ще се грижите един за друг…

Стефан стрелна остро с поглед Елена. Когато умираше, тя беше тази, която ги бе накарала да дадат една и съща клетва. Елена се извърна. Очите й приличаха на две бистри тъмносини езера — чисти и невинни.

Във всеки случай трябваше да се разбере с Деймън, който в момента паркираше ферарито си до поршето на Стефан пред пансиона.

— Стой тук и… стой далеч от прозореца. Моля те — рече Стефан забързано на Елена. Изхвърча от стаята, затръшна вратата и се втурна надолу по стълбите.