Лиза Смит - Свечеряване

— „За вечни времена“. Идеално е — рече. — Звучи, сякаш го е написал някой адвокат.

Това, което последва обаче, не беше типично за адвокатите. Всеки един от седналите около масата вземаше листа, прочиташе го на глас, а после тържествено го подписваше. След това всеки от участниците в клетвата прободе пръста си с безопасната игла, която Мередит носеше в чантата си и добави капка кръв до подписа си. Бони затвори очи, докато се пробождаше.

— Сега наистина сме обвързани завинаги — оповести тя мрачно като вряла и кипяла в подобни събития. — Аз не бих се осмелила да наруша тази клетва.

— Напоследък дадох толкова кръв, че ще ми стигне за цял живот — отбеляза Мат, стисна пръста си и го погледна тъжно.

Точно в този миг се случи. Листът с тържествената клетва на Мередит беше в средата на масата, за да могат всички да му се възхитят, когато от високия дъб в задния двор, граничещ с гората, един гарван се стрелна надолу. Кацна върху масата с дрезгав крясък и Бони изпищя. Гарванът наклони око към четиримата, които побързаха да отдръпнат столовете си, за да се отдалечат от зловещата птица. После птицата наклони глава на другата страна. Това беше най-големият гарван, който бяха виждали. Под слънчевите лъчи лъскавите му пера блестяха с всички цветове на дъгата.

Гарванът явно също изучаваше подписаната клетва. После реагира толкова бързо, че Бони се скри зад гърба на Мередит и в паниката си събори стола. Разтвори криле, наведе се напред и започна бясно да кълве с клюна си по листа, целейки се в две конкретни места.

След миг вече го нямаше — първо размаха криле, а сетне се извиси устремно в небето, докато се превърна в малка черна точка.

— Съсипа цялата ни работа! — извика Бони, скрита на безопасно място зад гърба на Мередит.

— Не мисля така — възрази Мат, който седеше най-близо до масата.

Когато най-после се осмелиха да приближат и погледнат листа, Бони се почувства така, сякаш някой я бе залял с кофа леденостудена вода. Сърцето й заби бясно.

Колкото и невероятно да изглеждаше, накълваното от гарвана беше червено, сякаш птицата е плюла кръв, докато го е кълвала. А червените ивици, изненадващо фини, приличаха точно на една буква:

Д

А под нея бе написано:

Елена е моя.

Подписаният договор бе прибран на сигурно място в чантата на Бони и всички потеглиха към пансиона, където Стефан отново се бе установил. Когато пристигнаха се огледаха за госпожа Флауърс, ала — както обикновено — не я откриха. Затова поеха нагоре по тесните стълби с клатещи се перила, застлани с прокъсан килим. И докато се качваха се провикнаха:

— Стефан! Елена! Ние сме!

Вратата на най-горната площадка се отвори и Стефан подаде глава. Изглеждаше… някак си различен.

— По-щастлив — прошепна Бони на Мередит.

— Дали?

— Разбира се. — Бони бе потресена от съмнението в гласа на приятелката си. — Той си върна Елена.

— Да, така е. Само, че начинът, по който изглеждаше тя, когато се срещнаха… Видя я в гората. — Гласът на Мередит заглъхна многозначително.

— Но… това… О, не! Тя е отново човешко същество! Мат погледна надолу към стълбите и изсъска:

— Ще млъкнете ли вие, двете? Те може да ни чуят. — Бони се смути. Разбира се, Стефан би могъл да ги чуе, но това бе най-малкият повод за притеснение. Много повече трябваше да се тревожиш за това, което си мислиш — той винаги можеше да улови в общи линии мислите ти, макар и не съвсем конкретно.

— Момчета! — изсъска Бони. — Зная, че не можем без тях, но понякога те Просто Не Са В Час!

— Момчетата са нищо в сравнение с мъжете — прошепна Мередит и Бони си помисли за Аларик Залцман, студентът, за когото Мередит беше нещо като сгодена.

— И аз бих могла да ви кажа едно–две неща — додаде Каролайн и огледа лакираните си нокти с безкрайно отегчен поглед.

— Но Бони няма защо да знае толкова за момчетата или мъжете. Има достатъчно време, за да се научи — рече Мередит твърдо с майчински тон. — Да влизаме.

— Заповядайте, сядайте — подкани ги Стефан, щом влязоха. Идеалният домакин. Но никой дори не помисли да седне. Очите им бяха приковани в Елена.

Тя седеше в поза лотос пред отворения прозорец на стаята и свежият вятър издуваше нощницата й. Косата й отново бе с цвят на разтопено злато, а не бледозлатиста както преди, когато Стефан неволно я бе превърнал във вампир. Изглеждаше точно така, както Бони я помнеше.

Само дето се носеше на един метър над пода. Стефан ги наблюдаваше, докато всички я зяпаха глупаво.