Лиза Смит - Свечеряване

— Деймън… изслушай ме.

Ала Деймън вече гледаше само към Шиничи.

— Съгласен съм — изрече. — Сключихме сделката.

— Спечелихме битката, но не и войната — констатира тъжно Елена. Мислеше, че е следващият ден след схватката с близнаците китсуне, но вече в нищо не бе сигурна, освен че е жива, че Стефан го няма, а брат му отново се бе превърнал в предишния Деймън.

— Може би защото не се възползваме от помощта на скъпоценния ми брат — подметна той саркастично, сякаш да го докаже. Пътуваха с ферарито и се опитваха да намерят ягуара на Елена — в истинския свят.

Елена не му обърна внимание. Не се вслуша и в тихото съскане, долитащо от някакво устройство, което той бе монтирал вместо радиото в колата, макар че от него също се чуваха гласове и пращенето на статично електричество.

Да не би да беше спиритическа дъска от някакъв нов вид? С аудио изход вместо цялото онова досадно сричане, буква по буква, на подсказаното от духовете. Елена потръпна.

— Ти ми даде думата си, че ще продължиш с мен, докато го намерим. Кълна се, че беше така — в Отвъдното.

— Каза ми, че трябва да те придружа, а ти не можеш да лъжеш. Не и мен. Сега, след като отново си човешко същество, мога да чета по изражението на лицето ти. Ако веднъж съм дал дума, винаги я спазвам.

Човешко същество? , замисли се Елена. Такава ли съм? Всъщност каква съм аз? Каква Сила притежавам? Дори и Деймън забеляза, че Олд Уд се промени и се превърна в истински свят. Вече не е някаква древна, наполовина мъртва гора. Цветята разцъфнаха, както си е редно по средата на лятото. Навсякъде кипеше живот.

— Във всеки случай така ще имам доста време, за да бъда насаме с теб, моя принцесо на мрака.

Ето че отново се върнахме към тази тема, помисли си Елена уморено. Но той би ме изоставил тук, ако му кажа, че сме се смели, крачейки заедно по поляната — сетне той коленичи, за да ме настани да седна по-удобно. Дори и аз започвам да се питам дали това наистина се е случило.

Чу се леко тупване… доколкото нещо можеше да се чуе, заради стила на шофиране на Деймън.

— Улучих го! — поздрави се Деймън. И тогава, когато Елена се извърна, готова да извие волана, за да го накара да спре, той додаде хладнокръвно: — За твое сведение беше само парче от автомобилна гума. Малко животни са черни, извити на дъга и дебели само няколко десети от сантиметъра.

Елена не каза нищо. Какво можеше да отвърне на заяжданията на Деймън? Все пак дълбоко в себе си почувства облекчение, че Деймън не се бе втурнал с колата да гази дребни животинчета само за развлечение.

За известно време действително ще се наложи да бъдем само ние двамата, помисли си девойката. После осъзна, че има още една причина, заради която не можеше просто така да каже на Деймън да изчезне. Шиничи бе записал местонахождението на килията на Стефан в ума на Деймън, а не в нейния. Отчаяно се нуждаеше от него да я отведе там и да се пребори с този, който държеше Стефан в плен.

Но нямаше нищо лошо, ако е забравил, че тя притежава някакви Сили. А това можеше да й помогне в беда.

Точно тогава Деймън възкликна:

— Какво по дя… — и се наведе напред, за да увеличи звука на устройството, което не беше радиоапарат.

— … повтарям: всички патрулни екипи да се заемат с издирването на някой си Матю Хъникът, бял мъж, метър и осемдесет, със сини очи и руса коса…

— Какво е това? — попита Елена тревожно.

— Слушаме полицейската радиочестота. Ако наистина искаш да живееш в тази велика страна на свободата, най-добре е да знаеш кога ще трябва да се спасяваш с бягство…

— Деймън, не ми обяснявай начина си на живот. За какво издирват Мат?

— Изглежда най-после са решили да го арестуват. Вчера Каролайн не постигна кой знае какво отмъщение. Предполагам, че сега е решила да си го върне.

— Тогава ще трябва ние първи да го намерим. Кой знае какво може да му се случи, ако остане във Фелс Чърч. Но той не може да вземе колата си, а пък в тази няма да се побере. Какво да правим тогава?

— Да го оставим на полицаите?

— Не, моля те. Ние трябва да… — заговори Елена, когато на поляната вляво, като видение, сякаш изпратено да подкрепи плана й, се появи ягуарът.

— Ето коя кола ще вземем — заяви тя решително на Деймън. — Тя поне е по-просторна. Ако искаш да пренесем в нея апарата за подслушване на полицейската честота, най-добре ще е да се заемеш с демонтирането му.

— Но…

— Трябва да се видя с Мат. Той ще се вслуша само в моите думи. После ще оставим ферарито в гората или ако искаш, ще го потопим в реката.