Лиза Смит - Свечеряване

— Използвай някое дърво! — кресна Мисао, внезапно изоставила хлапашките си маниери. — Вие, мъжете, идиоти такива, не можете да се досетите за друго, освен за юмруците си!

Шиничи откърши една от дървените подпори на парапета на терасата. Стори го само с едната си ръка, с което разкри истинската си сила. Елена разбра, че той се забавляваше с това, дори и да означаваше, че ще трябва да изтърпи дребните рани от треските от дървената подпора, забили се в дланта му.

Насред схватката им Елена извика:

— Деймън, погледни надолу! Към Бони!

Досега изглежда нищо не бе в състояние да наруши концентрацията на Деймън. Беше решен да открие къде държат Стефан или да убие Шиничи в двубоя, докато се опитва да разбере.

Но за изненада на Елена той рязко изви глава и погледна надолу.

— Кафез! — заповяда Шиничи. — Изградете ми кафез!

Клоните на дърветата се сведоха от всички страни, за да затворят него и Деймън в кафез, с вид на решетка, от която нямаше измъкване.

Човекоподобните дървета още повече се снижиха. Бони не можа да се сдържи и закрещя.

— Ето, виждаш ли? — засмя се Шиничи. — Всеки от твоите приятели ще издъхне в такава адска агония или дори в нещо още по-лошо. Ще се справим с вас един по един!

Тогава Деймън наистина се разбесня. Започна да се движи невероятно гъвкаво и бързо, като живак, като пламък, като някое диво животно, с рефлекси много по-бързи от тези на Шиничи. Сега в ръката му се появи сабя, несъмнено сътворена от магическия ключ за къщата. Сабята проблясваше зловещо сред клоните, въпреки че те упорито се навеждаха, за да го хванат в капан. После се надигна високо във въздуха и за втори път тази нощ прескочи парапета.

Този път Деймън успя да поддържа съвършено равновесието си и се приземи грациозно без никакви травми, гъвкав като котка, точно до Бони. Сабята му отново проблесна във въздуха и яките, приличащи на закривени пръсти краища на клоните много бързо бяха отсечени.

След миг ръцете на Деймън вдигнаха Бони от грубия пън. Двамата бързо се скриха в сенките край къщата.

Елена едва сега въздъхна с облекчение и отново се зае със своите задачи. Но сърцето й сега биеше по-силно и по-забързано, преливащо от гордост и благодарност, докато се спускаше надолу сред острите борови игли. Едва не връхлетя върху Мисао, но поне успя да я оттласне настрани.

Сграбчи лисицата за врата. Мисао нададе странен животински вопъл и веднага заби острите си зъби в ръката на Елена, много силно, почти до кокал. От страхотната болка Елена прехапа устни, изплашена от рукналата кръв, но успя да се сдържи да не закрещи.

Повдигна към лицето си озъбената муцуна на лисицата, но не рискува да я приближи прекалено.

— Къде са двете половини на твоя лисичи ключ? — попита настойчиво. — Кажи ми, ако не искаш да отрежа още една от опашките ти. Кълна се, че ще го направя. Не се дръж глупаво… няма да загубиш само гордостта си, ясно ли е? Твоята сила се крие в твоите опашки. Как ще се чувстваш, ако те лиша от всичките?

— Като човешко същество, но не като теб, защото ти си слаба. — Сега Мисао отново се хилеше задъхано по своя противен маниер, притиснала лисичите си уши до главата си.

— Само ми отговори на въпроса!

— Ще успееш единствено, ако разгадаеш отговорите ми. Ако ти кажа, че едната половина е скрита в сребърен славей, ще ти дойде ли нещо на ум?

— Може би, ако го обясниш малко по-ясно!

— Ако пък ти кажа, че другата половина е заровена в балната зала Блудуед, ще можеш ли да я намериш? — Лисицата отново се ухили предизвикателно, докато й съобщаваше за следи, които не водеха наникъде — или навсякъде.

— Това ли са отговорите ти?

— Не! — изпищя Мисао внезапно и зарита с крака, като куче, ровещо в прахта. Само че нейните крака се забиха в корема на Елена. Блузата й веднага се разкъса.

— Казах ти, че няма да си играя с теб! — кресна й Елена и вдигна лисицата с лявата си ръка, въпреки че беше много изтощена. В дясната си ръка нагласи ножицата.

— Къде е първата половина от ключа? — запита Елена сурово.

— Сама си я потърси! Само че трябва да претърсиш целия свят и всеки храст наоколо. — Лисицата пак се спусна към гърлото на Елена и острите й зъби достигнаха до плътта.

Елена вдигна Мисао по-високо.

— Предупреждавам те, че ако не ми кажеш, горчиво ще съжаляваш!

И стисна ножицата.

Мисао изпищя, но писъкът й не се чу ясно сред всеобщата суматоха. Елена, чувствайки се все по-уморена, добави:

— Ти си абсолютна лъжкиня, нали? Ако искаш, погледни надолу. Дори не съм приближила ножицата до теб. Само чу щракването и се разкрещя.