Лиза Смит - Свечеряване

Трябваше да задържи Мисао само още за миг, но Шиничи се нахвърли срещу Елена, вече преобразен в истинския си вид на лисугер, с оголени зъби, готов да прегризе гърлото й. Той и Мисао не бяха обикновени лисици. Шиничи бе едър почти колкото вълк или голямо куче.

Междувременно цялата тераса на покрива бе задръстена с лабиринт от израстъци, пипала и влакнести ластуни, помагащи на Шиничи да се надигне от нивото на терасата. Елена не знаеше как да се отърве от тях. Необходимо й бе време, както и някаква пролука сред тях.

През цялото това време Каролайн само надаваше писъци.

Тогава Елена видя отвор — пролука сред израстъците, през която се промуши, макар да имаше опасност да падне през парапета на терасата. Дори успя да задържи косата на Мисао. Сигурно това преживяване бе извънредно болезнено за лисицата, защото тя непрестанно се гърчеше и мяташе като махало под Елена.

Девойката зърна как Деймън отскочи настрани. Той си оставаше по-бърз от всяко друго живо същество, което някога бе виждала. Деймън подхвана Мередит в ръцете си и се втурна с нея през една съседна пролука, извеждаща до стълбата за слизане от терасата. Щом слезе на земята, Мередит скочи от ръцете му и се завтече към Бони, но едно от човекоподобните дървета я удари. За миг Деймън вдигна очи нагоре към Елена. Погледите им се срещнаха и между тях премина някакво подобие на електрическа искра, от която Елена изтръпна.

Но после вниманието й се разсея, тъй като Каролайн отново се разкрещя, а Мисао замахна с камшика си към крака на Елена, като се провикна на човекоподобните дървета да я повдигнат. Елена трябваше да литне по-нагоре. Нямаше представа как ще може да насочва крилете си от златист воал, но те като че ли от нищо друго не се влияеха, освен от нейните желания. Явно тук трикът беше не да мисли как ще се пренесе някъде, а само да измисли къде да бъде това място.

В същото време обаче човекоподобните дървета се разраснаха, като в детски кошмари. Отначало Елена имаше чувството, че тя се смалява пред тях. Но отвратителните създания наистина надраснаха сградата и най-горните им клони, гъвкави като змии, вече се сплитаха сред краката й, докато Мисао не преставаше да я шиба с камшика си. Джинсите на Елена заприличаха на дрипи. Едва преглътна болезнения си вик.

Трябва да полетя по-високо.

Мога да го направя.

Ще спася всички вас.

Защото вярвам.

Крилете й се подчиниха и затрептяха по-бързо от крилца на колибри, което веднага я издигна на безопасна височина. Тя все още стискаше здраво черно–червената коса на Мисао. Мисао не преставаше да врещи лудо, а крясъците на Шиничи, докато се сражаваше долу с Деймън, отекваха като ехо на нейните.

Елена преживя един доста труден момент, докато възстанови равновесието си. Не биваше да забравя, че сега тежестта под нея се увеличи, защото с всичките си шест опашки Мисао беше доста по-масивна от всяка истинска лисица.

Елена се върна на своя клон на дървото и се закрепи там, за да може да погледне сцената на схватките долу на земята. Човекоподобните дървета се издигаха прекалено бавно, за да успеят да я стигнат веднага. Засега планът й се изпълняваше отлично, с изключение на това, че Деймън, за разлика от останалите, беше забравил какво се очакваше от него. Той се беше увлякъл прекалено в опитите си да заблуди Шиничи и Мисао, че още е обсебен от малаха. Дори и Елена успя да заблуди. Сега според техния план той трябваше да се погрижи за невинните свидетели на схватката, като остави Елена да привлече вниманието на Шиничи.

Вместо това обаче в него се надигна озлобление и той яко заблъска човекоподобната глава на Шиничи в стената, докато му крещеше на ухото:

— Проклет… да си… Къде е… брат ми?

— Мога да те убия още сега — ревна Шиничи, но вече се задъхваше. Явно Деймън не беше лесен съперник.

— Направи го! — озъби му се Деймън. — Но тя — посочи нагоре към Елена, — ще пререже гърлото на сестра ти!

— Мислиш ли, че ще ти повярвам, че момиче с такава аура може да убие… — изсумтя презрително Шиничи.

Винаги настъпва момент, когато трябва да се решиш. За Елена, задъхана от борбата и предвкусването на славната победа, този миг настъпи сега. Пое дълбоко дъх, помоли се мълком да бъде опростена и се спусна надолу, насочила напред градинарските ножици. После ги щракна яко, с все сила.

Черната опашка на лисицата, с червен връх накрая, се завъртя и полетя надолу към земята. Мисао изпищя неистово от болка и ярост. Опашката й падна на земята и се загърчи като змия, която още не беше окончателно стъпкана.